Дик Франсис - Фаворит

Като че ли бяха чакали сигнал, всички различни болки в натъртеното ми тяло оживяха — туптящи, отровно люти. Поех дълбоко дъх и счупените ребра остро въстанаха срещу това. Наистина лош момент.

Затворих очи.

— Всичко наред ли е? — запита тревожно баща ми.

— Да, не се безпокойте — отвърна доктор Мичъм, — предполагам, че счупените места в него са се обадили. Ще му дам нещо болкоуспокояващо след минута.

— Ще стана утре — казах. — И преди това съм ожулван и съм чупил ключица. Не трае дълго. — Но за себе си добавих, че докато продължава, е много неприятно.

— Определено няма да се надигнете утре — каза доктор Мичъм. — Ще останете на легло седмица, за да премине мозъчното сътресение.

— Не мога да лежа цяла седмица — протестирах. — После ще отслабна като бълха, а трябва да яздя Адмирал в Ливърпул.

— На коя дата? — със съмнение попита доктор Мичъм.

— Двайсет и четвърти март — отвърнах.

Последва за малко тишина, докато пресмятаха.

— Това са седем дни до следващия четвъртък — обади се баща ми.

— Може веднага да си го избие от главата — строго каза доктор Мичъм.

— Обещай ми — обади се и баща ми.

Отворих очи и го погледнах и когато видях тревогата на лицето му, за първи път в живота си разбрах колко много означавам за него. Бях единственото му дете и десет години след като почина майка ми, той се грижеше лично за мен, като не прехвърляше работата на серия слугини и гувернантки, колежи и възпитатели, както биха направили повечето от богатите мъже, а прекарваше времето си, като играеше с мен, учеше ме, преподаваше ми, за да се увери, че още от юноша ще науча как да живея щастливо и дейно под бремето на огромно богатство. Лично ме бе научил как да се справям с всякакъв вид опасности и осъзнах, че настояването ми да участвам в гонките в Ливърпул в това лошо състояние означаваше риск, който нямах право да поема.

— Обещавам — казах. — Няма да яздя в Ливърпул този месец. Но ще продължа с конните състезания.

— Добре. Уговорихме се. — Той се отпусна, усмихна се и се изправи. — Ще намина пак следобед.

— Къде си отседнал? Къде се намираме сега? — попитах.

— Това е болницата в Бристол, а аз се настаних при госпожа Дейвидсън — каза той.

— На състезанията в Бристол ли се наредих така? — попитах. — С Пелиндръм?

Баща ми кимна.

— Как е той? Ударен ли е зле. Какво падане сме направили.

— Не, той не е пострадал — отвърна ми. — Отново е в конюшните на Грегъри. Никой не е видял как или защо е паднал, защото е валяло много силно. Грегъри каза, че си имал предчувствие, че ще паднеш, и ме помоли да ти кажа, че е направил това, което си искал.

— Не си спомням нищо и не знам какво съм искал да стори той — въздъхнах. — Много досадно.

Доктор Мичъм и баща ми се отдалечиха и ме оставиха да се блъскам над тъмните петна в паметта ми. За няколко секунди изпитах измамното чувство, че си припомням съществен факт, но отново опрях дотам, че животът ми под знака на това мозъчно сътресение е завършил на конните състезания в Бристол и е започнал отново в местната болница.

Останалата част от деня мина бавно и мъчително, защото всяко грешно движение, което правех, предизвикваше хор от протести във всеки смазан мускул или увреден нерв. И по-рано бях ритан от коне, но не на толкова много места наведнъж и знаех, макар и да не можех да видя, че кожата ми е покрита с широки яркочервени петна, които ставаха по-големи, а след това почерняваха и накрая пожълтяваха, когато кръвта по ударените места се разпръснеше. Лицето ми, знаех си, щеше да претърпи същото дъговидно превъплъщение и несъмнено се бях сдобил с два прекрасни черни кръга около очите.

Хапчетата, които доктор Мичъм изпрати по сестрата с хубавите зъби, намалиха с малко усещанията, така че останах със затворени очи и си представях, че се нося над морето, окъпан от слънцето, и счупените ми костици и тупащата глава почиват на нежна вълна. Запълних гледката с чайки, бели облаци и деца, пляскащи в плитката вода край брега, и това ми вършеше добра работа всеки път, когато се опитвах да мръдна.

Късно вечерта главоболието ми стана още по-лошо и ту потъвах, ту излизах от тежките кошмарни съновидения, в които си представях, че крайниците ми са закачени с големи тежести, а аз целият изпотен се мъчех да размърдам пети и пръсти в пристъп на агонизиращ страх, че липсват. Но незабавно, след като можех да ги почувствам отново, постилките ми пращаха облекчение, което ме хвърляше отново в същите кошмари. Цикълът от кратки събуждания и дълги болезнени сънища продължаваше безкрайно, докато загубих представа кое е истинско и кое не.