Дик Франсис - Фаворит

— Звучи ми доста неубедително — обади се баща ми.

— Така е — съгласи се Лодж. — Личност на име Клод Тивъридж не съществува нито в избирателните списъци, нито в някакви други официални документи, включително в отделите за телефонни сметки на цели области като Кент, Съри или Съсекс. Операторите в телефонните централи твърдят, че канцеларията на фирмата не провежда всяка сутрин разговори с отдалечени пунктове, макар че сутрешните обаждания са стандартна практика в последните четири години.

— Всичко това означава, че разговорите очевидно са градски, и почти сигурно е, че Клод Тивъридж не е истинското име на джентълмена.

Той потри с длан тила си и ме погледна настойчиво.

— Знаете много повече, отколкото ми казвате — с амнезия или не — каза той. — Изплюйте камъчето, бъдете добро момче.

— Не ми казахте какво мисли брайтънската полиция за фирмата „Марконикарс“ — отвърнах.

— Бих казал — започна след известно колебание Лодж, — че няма много неща, за които може да се хванем. Срещу тях има няколко оплаквания, но това е съвсем недостатъчно за пред съда. Това, което току-що споделих, е резултат на разследвания, провеждани през последните няколко години.

— Което означава — додаде сухо баща ми, — че не са напреднали твърде много. Хайде, Алън, разкажи ни какво става.

Лодж изненадано обърна глава към него. Баща ми се усмихна.

— Синът ми е прероден Шерлок Холмс, не знаете ли? — попита той. — След като замина за Англия, трябваше да наема детектив, за да върши това, което обикновено той правеше във връзка с измами и нечестни сделки. Както твърди един от старшите ми служители, Алън има вътрешен инстинкт да подушва негодниците.

— Вътрешният инстинкт на господин Алън не работи вече — казах мрачно. Около слънцето се трупаха облаци и гърбът на Сила изчезна между живия плет до кухненската врата.

— Не се гневи, Алън — каза баща ми. — Реагирай спокойно.

— Ох, добре — смачках цигарата си в пепелника, започнах да чеша бузата си, като едва удържах пръстите си встрани от зарастващия белег. Много ме сърбеше. — Има много неща, които не знам — казах, — но най-същественото като че ли е следното: през последните четири години „Марконикарс“ рекетира няколко малки фирми — главно кафенета и квартални пъбове. Преди около година заради твърдоглавието на един кръчмар особняк, който ми бе домакин в заведението „Синята патица“, бизнесът с прибирането на суми за защита неочаквано е станал труден за мошениците. Всъщност той е изправил срещу тях елзаски догове.

Разказах на силно впечатления ми баща и на зяпналия Лодж това, което научихме с Кейт в кухнята на „Синята патица“ под зоркия поглед на жълтоокия Принц.

— Бившият полкови старшина Томкинс така е препънал незаконния бизнес на „Марконикарс“ — продължих аз, — че рекетът е станал малко или повече неизгоден. Като допълнение към това през зимата, според машинописките, работещи във фирмата, и законният бизнес на таксиметровата линия не е вървял добре. Мисля, че в Брайтън има доста много таксита за общия брой заявки и евентуални клиенти. Както и да е, струва ми се, че босът на „Марконикарс“ — „президентът“, вашият загадъчен Клод Тивъридж — е решил да трупа пари от друг вид престъпление. Предполагам, че е закупил и една мижава букмейкърска фирма, намираща се един етаж над „Марконикарс“ в същата сграда.

Почти усетих отново миризмата на зеле в кафенето „Стария дъб“.

— Една доверчива лейди сподели с мен, че преди около половин година букмейкърската фирма е купена от други хора, но надписът е все още същият: „Л. С. Пърт“, изписан с неон. Беше много разгневена от факта, че такъв безвкусен надпис стърчи над един архитектурен бисер, и тя, и нейното дружество за съхраняване на старите сгради, чието име забравих, са се опитвали да убедят новите собственици да свалят това, което току-що било качено на покрива. Единственото, което не могли да разберат, е кои са собствениците. Голямо съвпадение е да има две еднакво сенчести фирми една над друга и двете с невидими и неоткриваеми собственици. Според мен те се управляват от едно и също лице.

— Въобще не е задължително и не виждам връзката — обади се баща ми.

— Ще я видиш след минута — отвърнах. — Бил умря, защото не е поискал конят му да загуби една гонка. Знам, че не са искали непременно смъртта му, но срещу него е оказван натиск. По телефона човек със съскащ, шепнещ глас му е казвал да не печели състезанието. Хенри, по-големият син на Бил — обясних на Лодж, — има навика да подслушва телефонните разговори от горния етаж и е чул всяка дума. Момчето твърди, че два дни преди Бил да умре, гласът му е предложил по телефона петстотин лири, за да не излезе първи, и когато Бил се разсмял на това предложение, неизвестният му заявил, че той няма да спечели, защото конят му ще падне.