Дик Франсис - Фаворит

Спомних си. Залагах на разни коне по половин пени, а Хенри, малката акула, беше букмейкърът. Никога не печелех.

Допълнителните фишове, които Бил беше запазил за него, бяха от различни букмейкъри. Това беше част от удоволствието на Бил по време на гонките — да ходи между букмейкърските щандове и да залага пари за най-доброто възможно, вместо да се доверява на коне, които не познаваше.

— Още ли искаш да ги пазиш за Уилям? — попитах.

— Може би — каза Сила.

Сложих ги обратно в бюрото и свърших работата си. Беше късно следобед. Отидохме във всекидневната, разпалихме огъня и се отпуснахме в креслата.

— Алън — рече тя, — искам да ти дам нещо, което принадлежеше на Бил. Но не казвай нищо, докато не свърша. Чудех се какво ще харесаш най-много и съм сигурна, че реших правилно.

Тя отмести поглед от мен към камината и протегна ръце, за да ги стопли.

— Трябва да вземеш Адмирал — каза тя.

— Не — бях категоричен.

— Защо не? — Тя погледна нагоре, гласът й звучеше разочаровано.

— Скъпа Сила, това е прекалено — казах. — Мислех си, че става дума за табакера или нещо за спомен. Не е възможно да ми подариш Адмирал. Струва хиляди. Трябва да го продадеш или да го пращаш на гонки от твое име, но не можеш така просто да ми го дадеш. Не би било честно към теб или към децата аз да го притежавам.

— Може би струва хиляди, ако го продам — но знаеш, че не бих могла. Значеше толкова много за Бил. Как бих могла да го продам веднага щом Бил си отиде? А ако го запазя за себе си и го стопанисвам, трябва да плащам сметки, които сигурно ще са трудни за мен с тези нови грижи след смъртта му. Ако ти го дам, той ще е в добри ръце и Бил би одобрил. А и ти би могъл да плащаш издръжката му. Всичко съм премислила, затова недей да спориш. Адмирал е твой.

Беше твърдо решена.

— Тогава ми позволи да го взимам под наем от теб — казах.

— Не, това е подарък. Ако по ти харесва — от Бил за теб.

При тези условия се предадох и й благодарих по най-добрия възможен начин.

Следващата сутрин, доста рано, потеглих към конюшните на Пит Грегъри в Съсекс, за да уча младия си Лъч да прескача препятствия. Валеше ситен дъжд, когато пристигнах, и само защото бях дошъл толкова отдалеч, решихме да изведем коня навън. Заниманието не беше много задоволително, защото Лъч се хлъзгаше по мократа трева, когато приближавахме първото препятствие, и след това нямаше никакво желание да прескача останалите.

Отказахме се и отидохме в къщата на Пит. Казах му, че Адмирал ще бъде мой и ще трябва да го яздя.

— Той е записан за „Ловците на лисици“ в Ливърпул, нали знаеш? — каза Пит.

— Така ли! — възкликнах очарован. Досега не бях яздил на кръг от Голямата национална гонка и вероятността да го сторя след две седмици беше вълнуваща.

— Искаш ли да участваш?

— Да, разбира се — отвърнах.

Говорихме за плановете относно другите ми коне и Пит ми каза, че Пелиндръм е в добра форма след гонките в Челтнъм и очаква да бъде така и на следващия ден в Бристол. Излязохме да го погледна и прегледах бучката, която бе получил Божествения. Кракът му беше напрегнат и леко подут, но щеше да се оправи навреме.

Оставих Пит и се върнах обратно в Брайтън, като паркирах лотоса и както преди взех влака. Слязох на гарата в Брайтън и само бегло погледнах трите таксита, спрени отпред (нямаха жълти табели). Тръгнах бързо към управлението на „Марконикарс“, чийто адрес бях взел от телефонната книга.

Нямах специален план, но бях сигурен, че коренът на загадката е тук, в Брайтън. Бях решил да я открия и заради това трябваше да копая на място, макар разследванията ми на хиподрумите да не бяха довели до нищо освен до едно съскащо предупреждение по телефона.

Офисите на „Марконикарс“ заемаха партера на преустроена къща с големи тераси. Влязох направо в тясното преддверие.

От дясната страна се издигаше стълба, а отляво имаше две врати. Една трета, с табелка „Частен дом“, се виждаше в края на помещението. Четлив надпис на първата врата гласеше „Справки“. Влязох.

Някога това е било елегантна стая и сега дори канцеларските мебели не разваляха изцяло внушителното й излъчване. Две момичета седяха пред бюра с пишещи машини пред тях и през една плъзгаща се врата, която бе полуотворена, се виждаше трето, седнало пред радиопулт. Тя говореше по микрофона.

— Да, госпожо, таксито ще ви вземе след три минути. Благодаря ви.

Имаше приятен, ясен глас, поддържан в отлична форма.

Двете момичета от първата стая ме погледнаха очаквателно. Носеха тесни блузи и много грим. Заговорих тази, която бе по-близо до вратата.