Дик Франсис - Фаворит

И Мериголд отиде да обядва. Последваха я четирима мъже. Никой не влезе вътре.

Отпивах от кафето си, без да обръщам внимание на дамата на средна възраст, която безмилостно пилеше слуха ми. Най-после се отказах. Взех влака обратно до колата си и подкарах към Лондон. След дългия следобед в офиса тръгнах към къщи в най-натоварения час на движението. При дългите спирания пред кръстовищата и завоите започнах да мисля не за загадката около Бил, а за проблемите на Джо Нантуич.

Разсъждавах върху неговите „задържания“, омразата му със Сенди Мейсън, изпадането му в немилост пред Тюдор и неясните заплашителни писма до него. Размишлявах за вътрешните проблеми на стаята с кантара, където само коняри, жокеи и служебни лица можеха да влязат, за да стигнат съблекалните, докато треньорите и собствениците се тъпчеха само пред нея: там, където журналистите и зрителите въобще нямаха достъп.

Ако се вярваше на записката „Болингброк, тази седмица“, Джо вече бе получил наказанието си, защото седмицата всъщност беше минала. Затова предположих, че ще го видя жив и здрав в Бристол следващия ден, макар и в немного добро настроение. Когато вече стигах апартамента си, знаех, че бих могъл да му кажа кой му праща тези бележки, макар че не бях сигурен дали ще го сторя.

Сънят понякога помага по много странен начин за разгадаване на объркан пъзел. Когато в сряда вечер си лягах, мислех си, че съм прекарал една повече или по-малко безплодна сутрин в Брайтън. Но в четвъртък сутринта се събудих с едно име в главата си и със съзнанието, че съм го виждал и преди това на определено място. Слязох по стълбите по халат до бюрото на Бил и взех билетите за залагане, които бе запазил за Хенри. Разрових ги и открих това, което ми трябваше. Три от тях носеха името Л. С. Пърт.

Обърнах ги обратно. Отзад Бил бе надраскал с молив името на един кон, размера на залога си и датата. Винаги беше така методичен. Занесох всички билети горе в стаята си и погледнах в специалния дневник на състезанията. Припомних си редица реплики по време на различни разговори. И внезапно много неща ми се изясниха.

Но все пак недостатъчно, недостатъчно.

В Бристол валеше проливен дъжд, навсякъде беше студено — постоянна, всепроникваща влага, която разваляше удоволствието от конните надбягвания.

Кейт ми изпрати съобщение, че няма да дойде заради времето, нещо доста странно за нея, и се запитах какъв ли силен натиск е упражнила върху нея леля Деб, за да остане вкъщи.

В залата за претегляне най-много обсъждаха Джо Нантуич. Комендантите бяха разследвали поведението му по време на последното състезание с препятствия и му бе отправено „строго предупреждение във връзка с по-нататъшната му езда“. Общото мнение беше, че е голям късметлия, щом се е отървал толкова леко на фона на досегашните му „подвизи“.

Самият Джо беше нахакан както винаги. По кръглото му розово лице нямаше следа нито от страх, нито от пиянството, предизвикало голямата бъркотия в Челтнъм. Освен това научих, че е прекарал предишния петък, събота и по-голямата част от неделята в турска баня, за да изкара напълно махмурлука от себе си. Почти през цялото време е бил пиян като теле и потейки се, постоянно обяснявал на служителите със сълзи на очи, че при тях се чувства в безопасност, и отказвал да се облече и да си отиде вкъщи.

За верността на тази история гарантираше Сенди, който постоянно я доукрасяваше, защото — както сам твърдеше — така се бе случило, че самият той отишъл на турска баня в неделя сутринта с желание да загуби някой и друг килограм пред състезанията в понеделник.

Намерих Джо да чете обявленията. Свиркаше си през зъби.

— Е, Джо — казах му аз, — какво те развесели толкова?

— Всичко — усмихна се той напрегнато. От близко разстояние можах да забележа ситните бръчки около устата му и леко зачервените му очи, но държанието му не издаваше други признаци на напрежение. — Не бях наказан с отстраняване от комендантите. И ми платиха, че загубих онази гонка.

— Какво говориш? — възкликнах.

— Платиха ми. Знаеш, нали ти казах. Пакет с пари. Пристигна тази сутрин. Сто кинта. — Аз го зяпнах. — Ами аз ти казах тогава, нали така? — попита той измъчено.

— Предполагам, че си ми казал — съгласих се неуверено.

— И още нещо, онези заплашителни бележки. Аз ги измамих. Стоях в турската баня през целия уикенд и не можаха да ме докопат. Успях да се избавя — допълни Джо триумфиращо, като че ли „тази седмица“ не можеше да бъде променена в „следващата седмица“. Той не разбираше, че вече е претърпял наказанието си и че освен физическите има и други терзания и мъки. Цяла седмица бе преследван от остра тревога, последвана от три дни парализиращ страх, и сега си въобразяваше, че вече се е избавил.