Дик Франсис - Фаворит

— Съвсем ми излезе от ума, скъпа Кейт — каза той, — но докато бяхте навън, звънна Грегъри, за да ти съобщи за Божествения. Питах го как е конят и той ми отговори, че нещо не е наред с крака и няма да има възможност да се състезава в четвъртък в Бристол, както ти планираше.

— Куца ли? — попита Кейт разочарована.

— Кълна се — отговори чичо Джордж, — че Грегъри каза, че конят е получил буца. Но не е счупил крак, нали? Доста странно! — Той беше объркан и както забелязах, Кейт също.

— На краката на конете понякога се появяват подутини — обясних — и това се нарича буца. Кракът е горещ и напрегнат, докато се образува буцата, но това обикновено продължава само две или три седмици. Божествения скоро ще бъде напълно здрав, надявам се.

— Мръсна работа — каза Кейт. — Толкова очаквах този четвъртък. Ще ходиш ли в Бристол, Алън, след като моят кон няма да бяга?

— Да — отвърнах. — Там ще яздя Пелиндръм. Все пак опитай се да дойдеш, Кейт, ще бъде прекрасно да те видя там. — Изрекох думите с ентусиазъм, което накара леля Деб да се поизправи в стола си и да ми хвърли неодобрителен поглед.

— Не е много добре за младите момичета да бъдат забелязвани често в компания на жокеи — каза тя.

В единайсет часа, когато чичо Джордж заключи вратата на кабинета си с колекцията трофеи и леля Деб погълна нощното си количество хапчета за сън, Кейт и аз отидохме да вкараме колата й в гаража. Бяхме я оставили пред входа, забързани за вечерята.

Светлините на къщата, приглушени от завесите, малко разсейваха нощната тъмнина, така че можех да виждам лицето на Кейт, която вървеше до мен.

Отворих вратата пред нея, но тя се спря, преди да се качи.

— Те остаряват все повече — каза тя с тъга в гласа си — и не знам какво ще правя без тях двамата.

— Те ще живеят още дълги години — казах.

— Надявам се… леля Деб понякога изглежда толкова уморена, а чичо Джордж все повече се мъчи да се прави на юнак. Мисля, че в момента се тревожи за нещо… и се страхувам, че е за сърцето на леля Деб, макар да не казват нищо… Никога не споделят, когато имат някакъв здравословен проблем. — Тя потръпна.

Обвих я с ръце и я целунах. Тя се усмихна.

— Много мил човек си, Алън.

Не се чувствах мил и любезен. Щеше ми се да я хвърля в колата и да я закарам незабавно в някое диво и самотно местенце край брега с цел, която пещерните хора биха одобрили напълно. За мен беше усилие да я държа леко и да я докосвам едва-едва.

— Обичам те, Кейт — казах, като контролирах дъха си.

— Не — каза тя, — не говори така.

Тя прокара пръст по едната ми вежда. Бледата светлина се отразяваше в очите й и тя се взираше в мен, а тялото и леко се накланяше с отметната назад глава.

— Защо?

— Защото не знам… Не съм сигурна… Харесва ми да ме целуваш и да прекарвам времето си с теб. Но любов е голяма дума. Толкова важна. Аз не съм… не съм готова…

И това беше всичко. Кейт красавицата, смелата, дружелюбната освен всичко беше и Кейт несъбудената. Все още не подозираше за огъня, който забелязвах при всеки неин жест. Той беше здраво прихлупен още от детските години от леля й и как можеше да се освободи, без това да бъде шок за нея, оставаше загадка.

— Любовта се учи лесно — казах. — Това е все едно да поемеш риск. Настройваш се на тази вълна, решаваш да не се плашиш и за нула време се чувстваш вече ужасно извисен и всичките ти задръжки излитат през прозореца.

— И си тръгваш с бебе на ръце — каза Кейт с присъщия си реализъм.

— Бихме могли първо да се оженим — казах с усмивка.

— Не. Скъпи Алън. Не. Не още. — После допълни шепнешком: — Толкова съжалявам.

Тя се качи в колата и бавно подкара към гаража в хамбара. Закрачих след колата, помогнах й да затвори големите врати и се върнах заедно с нея в къщата. На стълбището тя спря, стисна ръката ми и ме целуна нежно. Късо и сестрински.

Не ми се искаше да бъде така.

Не се чувствах неин брат.

В четвъртък започна да вали. Студен, косо шибащ дъжд, който брулеше разцъфналите нарциси и покриваше нежните цветя с пръски кал. Децата отиваха на училище с блестящи от водата черни наметки, якета с качулки, смъкнати до очите им, и гумени ботуши до коленете. Всичко, което все още можеше да се види от Уилям, беше възпълната му уста със следи от мляко в ъгълчетата.

Сила и аз прекарахме деня, като подреждахме дрехите на Бил и личните му предмети. Тя се държеше по-добре, отколкото предполагах, и като че ли беше вече приела мисълта, че си бе отишъл и че животът би трябвало да се живее и без него. Откакто се бе случило, никой от нас двамата не го беше споменавал — не се повдигаше дума за нощта, която прекара в леглото ми, и бях убеден, че когато се е събудила на следващата сутрин, сигурно не е имала никакъв спомен. Мъката и хапчетата бяха направили номер с паметта й.