Дик Франсис - Фаворит

— А какво стана с другите жертви? — попитах.

— Същото като с мен. Трима или четирима бяха бити и наранявани с ножове. Снабдих ги с кучета и убедих някои от тях да се обадят в полицията. Бяха вече минали през най-лошото, но все още доста уплашени, за да свидетелстват в съда. Доколкото знам, досега бандата не е убивала никого. Все пак няма смисъл, нали? Ако някой умре, няма да може да плаща…

— Не — казах замислено, — предполагам, че няма да може. Освен това сигурно допускат, че една смърт ще изправи всички други на нокти.

— Не мислете, че през цялото време съм разсъждавал само за това — каза той мрачно, — но все пак има разлика между шест месеца присъда за побой и доживотен затвор или бесило и смятам, че точно това ги възпира. Все пак тук не е Чикаго, макар че понякога доста се чудя.

— Предполагам — казах аз, — че ако не могат да взимат пари от старите си жертви, бандата се опитва да „защищава“ хора, които не знаят за вашата организация и за кучетата ви…

— Направили сме си система и за това — прекъсна ме съдържателят на бара. — Всяка седмица пускаме обява във вестник тук, в Брайтън, като приканваме всеки, който е бил изнудван с рекет за охрана или защита, да пише на пощенска кутия еди-коя си, за да получи помощ. И това действа добре.

Кейт и аз го гледахме с неприкрито възхищение.

— Би трябвало да ви произведат генерал, а не старши сержант — казах аз.

— Предотвратил съм няколко злополуки в живота си — каза той скромно. — Онези млади лейтенантчета през войната, дошли направо от цивилния живот, минали някакъв кратък офицерски курс, винаги се радваха на някой съвет от щатен военен. — Той потри ръце. — Какво ще кажете за едно питие сега?

Кейт и аз му благодарихме и се извинихме, че вече е осем часът. Томкинс и аз си обещахме да се информираме взаимно как напредваме в битките и се разделихме с най-приятелски чувства. Но не се опитах да потупам Принц.

Леля Деб стоеше в трапезарията и нервно потрепваше с крак. Кейт много умело извини закъснението ни и леля Деб се умилостиви. Всъщност тя и Кейт бяха дълбоко свързани помежду си. По време на вечерята Кейт разказваше главно на чичо Джордж за нашите следобедни приключения. Леко и забавно му разказа историята за конския фургон-скитник и си направи солена шега със сандвичите с пастет на „Павилион Плаза“, което предизвика забележка от страна на леля Деб, в смисъл, че все пак този хотел е най-гостоприемният от всички в Брайтън. Помислих си за миг за лекомислената Мейвис, за която подозирах може би несправедливо, че раздава своята част от гостоприемството по горните етажи на хотела.

— И после взехме по едно питие в един много мил, мъничък пъб, наречен „Синята патица“ — каза Кейт, като прескочи телефонната кабина и нашата разходка по крайбрежния булевард. — Там си порязах ръката — тя я показа. — Не е много сериозно, разбира се, но отидохме в кухнята, за да измием кръвта, и затова закъсняхме. Собствениците имаха най-ужасния елзаски дог, който съм виждала в живота си. Той изръмжа няколко пъти срещу Алън и го накара да се смръзне от страх…

Тя спря, за да хапне един залък от печеното агнешко.

— Страхувате ли се от кучета, господин Йорк? — попита леля Деб с известно неодобрение. Тя беше много привързана към дакела си.

— Зависи — отвърнах.

— Наистина — допълни Кейт — не можеш да се влюбиш в Принц. Мислех, че го наричат Принц, защото е черен. Черния принц. Както и да е, той е полезен, колкото всеки дог. Ако ви разкажа какво ни разправи съдържателят за бандитизма, царящ в малкия стар Брайтън, сигурно няма да може да заспите в леглата си.

— Тогава, моля те, не ни разказвай, Кейт, нали, скъпи? — каза леля Деб. — И без това си имам толкова неприятности с безсънието.

Погледнах към чичо Джордж, за да видя как понася факта, че ще бъде лишен от края на историята, и забелязах как побутва настрани чинията си с жест на отвращение, като че ли внезапно щеше да повърне.

Усети, че го наблюдавам, и каза с крива усмивка.

— Храносмилането, страхувам се. Още едно от неприятностите на напредналата възраст. Знаете ли, ние сме вече двойка стари крокодили.

Опита се да се разсмее, но се получи доста плачевно. Розовите му бузи бяха посивели до известна степен и малки капчици пот бяха избили на кожата му, която вече беше леко влажна. Нещо наистина никак не беше наред в света на чичо Джордж.

Леля Деб беше много загрижена от това и тъй като отдавна вече му бе станало навик да я пази от неприятните страни на действителността, той направи невероятно усилие да се овладее. Изпи глътка вода, избърса устата си с кърпата и забелязах как треперят пълните му ръце. Но в този човек под цялата тлъстина имаше нещо стоманено. Той прочисти гърлото си и заговори отново нормално.