Дик Франсис - Фаворит

Пристигнаха още полицаи. Разбутаха таксиметровите шофьори и ги събраха на две групички. Всички бяха еднакво пострадали — очевидно никоя от страните не бе получила превес. Бойното поле бе осеяно с шапки и парцали от саката и ризите им. Две обувки, кафява и черна, лежаха преобърнати, запокитени на три метра една от друга. По земята се виждаха петна кръв. Полицията започна да събира оръжията и да ги трупа на купчинка.

Възбудата сред зрителите взе да утихва и хората тръгнаха да се разотиват. Малка групичка потенциални клиенти за такситата отиде да разпита полицая докога ще бъдат задържани шофьорите. Високият мургав мъж, когото бях забелязал близо до себе си, също отиде при тях.

Край мен, драскайки съсредоточено в бележника си, спря един спортен журналист.

— Кой е онзи, едрият мъж, Джон? — попитах го аз.

Той вдигна очи и го погледна.

— Мисля, че се казва Тюдор. Собственик е на няколко коня. Отскоро се занимава. Някакъв богаташ е. Не знам много за него. Май ситуацията с транспорта не му допада особено.

Всъщност Тюдор изглеждаше направо вбесен, ако се съди по здраво стиснатата му челюст. Продължаваше да ми се струва, че има нещо, което трябва да си спомня за него, но то все още ми убягваше. Очевидно не му провървя с полицая — той само клатеше отрицателно глава. Такситата си останаха празни, без шофьор зад волана.

— Каква е тая работа? — попитах го аз.

— Война между две банди според шпионите ми — ведро ми отвърна той.

Петима шофьори лежаха по гръб на студената влажна земя. Единият не спираше да стене.

— Като гледам, половината са за участъка, а другите — за болницата. Ама че история! — каза журналистът.

Стенещият мъж се претърколи и повърна.

— Връщам се на телефоните да я издиктувам в редакцията. Ти ще си тръгваш ли? — попита ме събеседникът ми.

— Чакам оня нещастник Джо Нантуич. Обещах му да го закарам до Доркинг, но не съм го мяркал след четвъртата гонка. Напълно в негов стил е да си тръгне с някой друг и да забрави да ми каже.

— Видях го за последно в тоалетните — разменяха си любезности със Сенди, само че езикът на Сенди е по-остър.

— Тия двамата май изобщо не се понасят.

— А знаеш ли защо? — поинтересува се Джон.

— Нямам представа? А ти?

— И аз. — Той ми се усмихна за довиждане и се запъти към телефоните на хиподрума.

Пристигнаха две линейки и събраха ранените. С тях се качиха по двама полицаи — единият отпред, в кабината на шофьора, а другият отзад, при пострадалите. Така натоварени, линейките потеглиха бавно към главния изход.

Останалите шофьори, поохладнели от възбудата, започнаха да треперят в студения февруарски следобед. Бяха яко натъртени, но не изпитваха разкаяние. Един от тях пристъпи пред групата, ухили се подигравателно на другите и се изплю предизвикателно на земята близо до тях. Ризата му висеше на парцали, а лицето му беше подуто. Мускулестите му мишци бяха яки като на ковач, имаше ниско чело и лъскав черен перчем. Видът му внушаваше страх. Един полицай го хвана за ръката, за да го дръпне назад при другите, но той отскочи и му се озъби. Веднага още двама полицаи се приближиха и тъмнокосият мъжага им се подчини неохотно.

Тъкмо почти се бях отказал да чакам Джо, и ето че той пристигна и ме поздрави, без да се извини за закъснението си. Появата му обаче беше забелязана и от друг.

Високият, мургав господин Тюдор се запъти към нас.

— Нантуич, ще бъдеш ли така добър да ме откараш до Брайтън? — надменно каза той. — Сам виждаш — такситата не работят, а имам важна среща след двадесет минути.

Джо разсеяно погледна към шофьорите.

— Какво е станало? — поинтересува се той.

— В момента това няма значение — нетърпеливо отвърна Тюдор. — Къде е колата ти?

Джо го погледна неразбиращо. Мозъкът му, изглежда, работеше на бавни обороти.

— Ъъ… не е тук, сър. Ще се возя с друга.

— С вашата ли? — обърна се към мен Тюдор. Кимнах. Джо — типично за него — не си беше направил труда да ни запознае.

— Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате в Брайтън — делово ми предложи мургавият. — Ще ви платя по тарифата на такситата.

Беше много напорист и бързаше. Трудно можех да откажа да му направя такава дребна за мен, а за него очевидно толкова важна услуга.

— Ще ви откарам без пари, но може би ще ви бъде тесничко. Карам двуместна спортна кола.

— Ако не можем да се съберем, Нантуич ще остане, а вие можете после да се върнете и да го вземете — отсече твърдо Тюдор. Джо изобщо не се изненада, а аз си помислих, че господин Тюдор май е свикнал да се съобразява само със собственото си удобство.