Дик Франсис - Фаворит

— Предимно съпругите на жокеите — отвърнах й усмихнат.

— Чакането пред подобни помещения е основното им занимание.

— Или приятелките им — кисело отбеляза Кейт.

— Да. Самият аз току-що открих колко е приятно да те чака някой, когато излезеш.

Отидохме в бара и седнахме на чашка кафе.

— Чичо Джордж няма да го преживее, ако разбере, че сме полели участието на Божествен с напитка без грам алкохолно съдържание. Гроздовите и зърнени дестилати нямат ли място във вашия живот?

— Разбира се, че имат. Но така и не се научих да ги употребявам в три часа следобед. А вие?

— Шампанско на закуска — усмихнато отговори Кейт.

Поканих я да излезе на вечеря с мен, но тя не прие. Леля Деб щяла да има гости на вечеря, а чичо Джордж сигурно умирал от нетърпение да разбере как се е представил подаръкът му.

— А утре?

Кейт колебливо замълча и забоде поглед в чашата си.

— Ами… аз всъщност… утре ще излизам с Дейн.

— Дяволите да го вземат — избухнах.

Кейт направо се изсмя.

— А в петък?

— С удоволствие.

Отидохме на трибуните и гледахме Дейн, който спечели на косъм петата гонка. Кейт посрещна победата му с несдържан възторг.

На паркинга се водеше истинска битка. Тръгнах си след последната гонка, но когато излязох през портата, спрях като закован на място. В свободното пространство между изхода и първата редица паркирани коли близо двадесетина мъже водеха ожесточен бой. От пръв поглед се усещаше с каква злоба си нанасят немного почтени удари.

Въздействието беше зашеметяващо. На хиподрума често стават сбивания между двама-трима от присъстващите, но толкова сериозен сблъсък от този порядък едва ли се дължеше на нерешен спор във връзка със залаганията.

Загледах се. Нямаше съмнение — някои от мъжете имаха на ръцете си боксове. Във въздуха профуча верига от колело. Близо до мен, на земята, почти неподвижни, въпреки че телата им излъчваха напрежение от усилието, се бяха вкопчили две фигури, сякаш преплетени в някакъв странен племенен ритуал. Пръстите на единия стискаха здраво китката на другия, който държеше в ръката си нож с тънко, шестсантиметрово острие. Дължината му не позволяваше да се нанасят смъртоносни рани, предназначението му по-скоро беше да накълца и обезобрази противника.

Силите на двете страни, участващи в побоя, като че ли бяха равни, но беше трудно да се определи кой кого напада. Човекът с ножа, който започваше да губи, се оказа всъщност съвсем младо момче, но повечето от другите бяха зрели мъже. Единственият по-възрастен на вид участник се беше свил на колене с ръце над главата, за да се опази от профучаващите край него юмруци.

На полесражението цареше необичайна тишина. Чуваше се само учестеното им дишане и някое изпъшкване. Кръгът от зяпналите от изненада тръгнали към домовете си хора набъбваше, но никой очевидно не изпитваше желание да се набута в мелето и да се опита да го прекрати.

Един от продавачите на вестници се озова до мен.

— Какво става? — попитах го аз. На тях рядко им убягва нещо, свързано с надбягванията.

— Тия са таксиметрови шофьори. Две воюващи банди — едната от Лондон, другата от Брайтън. Винаги стават неприятности, когато се срещнат.

— А защо?

— Не мога да ви кажа, господин Йорк. Но не им е за пръв път.

Загледах се отново в разлютената група. Един-двама още имаха на главите си униформени каскети. Някои от двойките се търкаляха по земята, други се бъхтеха върху такситата. Колите им бяха паркирани в два реда. Всички шофьори участваха в боя.

Щетите от юмруците и металните предмети започваха да стават осезаеми. Двама се бяха превили и се държаха за коремите от болка. По всички лица имаше кръв, на някои дрехите бяха разкъсани до кожата.

Биеха се с вледеняваща ярост, без да обръщат внимание на нарастващата тълпа край себе си.

— Ще се изпотрепят — каза едно момиче, което наблюдаваше сцената със смесица от ужас и любопитство. От другата й страна стоеше едър мъж, близо метър и осемдесет висок, с тъмна кожа. Виждах го в профил. Той наблюдаваше боя неодобрително, с мрачно лице и присвити очи. Имах чувството, че го познавам, въпреки че не можех да си спомня името му.

Зрителите на побоя като че ли започнаха да се тревожат и се заоглеждаха за полиция. Думите на момичето не бяха случайни.

Нямаше никакви признаци, че касапницата ще намалее и всеки момент смъртта можеше да сполети някой нещастник.

В резултат на побоя на паркинга се беше получило задръстване. Пристигна полицай, огледа се и веднага изчезна да извика подкрепления. Върна се с четирима униформени и един конен полицай, въоръжени с палки. Те се втурнаха сред биещите се, но успяха да ги разтърват едва след неколкоминутни усилия.