Дик Франсис - Фаворит

— Да. — После се сетих за Кейт. — Може би не веднага.

— Ще ме качиш ли до Епсъм?

— Не ми е по път — отговорих подчертано вежливо.

— Нали минаваш през Доркинг? Ако не искаш да ходиш до Епсъм, мога там да се прехвърля на автобуса. Насам ме докара един, който отиваше в Кент, та няма с какво да се прибера.

Беше доста настойчив и въпреки че според мен, ако се поразтърсеше, щеше да намери някой да го закара направо в Епсъм, се съгласих да го возя.

Застанахме на старта. Джо и Сенди заеха позиция от двете ми страни и си размениха немного любезни погледи. Сенди се усмихна злорадо, а Джо нацупи устни като дете, което се опитва да сдържа плача си. Можех да си представя какво е станало между тях; Сенди е посмачкал раздутото самочувствие на Джо, като му е изиграл някой от номерата си — намазал е отвътре стъпалото на ботушите му с мармалад например.

Дадоха старта и цялото ми внимание бе погълнато от задачата да преведа Последен шанс до финиша бързо и без произшествия. Конят ми беше още доста млад, често се стряскаше от нестабилността на препятствията, когато прелиташе над тях, но отскокът му определено беше добър. Справяше се толкова успешно, че по средата на състезанието вече бях излязъл на трета позиция. Водех го малко встрани, за да вижда предварително препятствията. Последните четиристотин метра нагоре по възвишението обаче му дойдоха в повече и се класирахме на шесто място. На мен това ми стигаше, а и Сила щеше да се поуспокои.

Сенди Мейсън финишира преди мен, конят на Джо Нантуич мина край нас в галоп с празно седло и развяващи се поводи. Обърнах се и видях в далечината дребна фигурка — Джо се прибираше пешком. Със сигурност щеше да ми се наложи по пътя до Доркинг да изслушам пълен разказ за всяка стъпка на коня, довела до тази неописуема катастрофа.

Разседлах Последен шанс, отидох в стаята с теглилките и се преоблякох в чисто новичката униформа с емблемата на Кейт. Накарах Клем да ми приготви петкилограмов пояс с оловни пластини, колкото беше необходимо, за да участвам в надбягването за аматьори, и излязох да потърся госпожица Елъри-Пен.

Тя стоеше облегната на перилата на парадния ринг — заграденото място, където се оглеждаха конете — и погледът й се спираше ту върху състезателните животни, ту биваше привлечен и изпълнен с прекалено голяма, както ми се стори, доза интерес от Дейн Хилмън — един от смелите, очарователни млади мъже, с които я бях запознал.

— Господин Хилмън тъкмо ми разказваше, че онова окаяно кокалесто същество ей там — онова с клепналите уши, дето си е навело главата до коленете — било най-бързият бегач в следващото състезание. Да му повярвам ли, или това е от майтапите, които си правите с новобранците?

— Няма лъжа — успокоих я аз. — Той е най-добрият. Вярно, не е пръв красавец, но в тази компания със сигурност ще стане победител.

— Конете, които пристъпят с наведена глава, обикновено се оказват добри скачачи — обясни Дейн. — Гледат къде стъпват.

— Но на мен ми харесва онова великолепно създание — Кейт погледна към един дорест кон с извит гръб и високо вдигната глава. Беше наметнат с чул, за да не настине на февруарския студ, но изпод него се подаваше задницата му — закръглена и с лъскав косъм.

— Много е охранен — каза Дейн. — Сигурно си е отял на воля, докато траеха снеговете, а после не са го тренирали достатъчно. Ще окапе още на първото препятствие.

— Изглежда, при конете е пълно с парадокси също като в книгите на Честъртън. Глупаците изглеждат добре, а добрите изглеждат глупави.

— Не е така — възразихме в един глас с Дейн.

— Госпожице Елъри-Пен, с удоволствие ще се заема да ви обучавам как да определяте качествата на конете — предложи Дейн.

— Имайте предвид, че уча бавно — предупреди го Кейт.

— Още по-добре — зарадва се той.

— Ти не участваш ли в надбягванията днес? — попитах със скрита надежда.

— Само в последните две. Не се безпокой, ще се грижа за госпожица Елъри-Пен, докато ти се състезаваш с коня й — отвърна ми Дейн широко усмихнат.

— И вие ли сте жокей, господин Хилман? — удивено възкликна Кейт.

— Да — кратко й отвърна той, без да се впуска в обяснения. Беше сред изгряващите звезди в нашата професия и скоро щеше да се изкачи до върха. Пит Грегъри го откри пръв и това обстоятелство, както и естествената симпатия помежду ни често ни събираха. Случваше се дори да ни бъркат. И двамата бяхме почти на една и съща възраст, с тъмни коси, със среден ръст и телосложение. Когато седнехме на седлото обаче, разликата ставаше очевидна — той винаги щеше да ме превъзхожда като жокей.