Дик Франсис - Фаворит

— Сенди ли е единственият човек, който ти е причинил зло?

— Той ме избута през перилата… — Май се канеше отново да започне.

— Но нали Сенди не е човекът — прекъснах го аз, — който ти е плащал, за да губиш?

— Не, мисля, че не е той — подсмъркна Джо. — Не знам.

— Нима изобщо не знаеш кой ти плаща?

— Един мъж ми се обаждаше, когато искаше да спра някой кон, и после получавах плик с пари по пощата.

— Колко пъти е ставало?

— Десет. Всичките през последния месец. — Изгледах го втренчено. — Понякога беше лесно — отбранително каза той. — Тия кранти все едно нямаше да спечелят, даже и да не им бях попречил.

— И колко получаваше за услугите си?

— Стотарка. На два пъти двеста и петдесет. — Джо все така плещеше без задръжки. Вярвах му. Това бяха големи суми и всеки, който е готов да плаща така щедро, би потърсил подобаващо отмъщение, когато Джо не е спазил нарежданията. Но Сенди? Някак не ми се вярваше.

— Какво ти каза Сенди, когато спечели?

Джо продължаваше да плаче.

— Каза, че бил заложил на коня, който победих, и щял да си разчисти сметките с мен. — Очевидно беше изпълнил заканата си.

— И не си получи плика с пари, нали?

— Не — подсмъркна Джо.

— Имаш ли представа откъде ги изпращат?

— На някои имаше пощенски печат от Лондон. Не съм обръщал внимание. — Сигурно е бил по-зает да брои съдържанието, а не да разглежда опаковката.

— Е, добре — заключих аз. — Поне сега, след като си е получил отмъщението, Сенди ще те остави на мира. Не е ли време да спреш да се окайваш? Всичко е свършило. Какво си се разкиснал?

Вместо отговор Джо извади от джоба си лист хартия и ми го подаде.

— По-добре да научиш всичко докрай. Не знам какво да правя. Помогни ми, Алън. Много съм уплашен.

На светлината от лампичките на таблото добре се виждаше, че последните му думи са истина. Джо започваше да изтрезнява. Разгърнах листа и запалих вътрешното осветление. На обикновена хартия с главни букви с химикал бяха написани пет думи: „Болинброк, ще си получиш наказанието.“

— Болинброк е конят, който е трябвало да спреш, а не си, така ли?

— Да. — Сълзите бяха пресъхнали в очите му.

— Кога го получи?

— Намерих го в джоба на якето си днес, когато се преоблякох. Точно преди петото надбягване. Когато се събличах, не беше там.

— И като си го открил, си заседнал в бара да си удавиш страха в чашката, предполагам.

— Да… и се върнах пак там, когато отиде да откараш господин Тюдор в Брайтън. Надявах се, че историята с Болинброк няма да има последствия, но откак спечели, непрекъснато ме е страх. Тъкмо бях започнал да си мисля, че ще ми се размине, и ето — Сенди ме избута през перилата и намерих писмото в джоба си. Не е справедливо. — В гласа му отново се долавяха сълзливи нотки на самосъжаление.

Върнах му листа.

— Какво да правя? — попита Джо.

Не знаех какво да му отговоря. Беше се забъркал в голяма каша и имаше пълно основание да се тревожи. Когато някой си позволява да манипулира резултатите и жокеите толкова на едро, играта загрубява. Десетте дни разлика между победата на Болинброк и появата на писмото говореше, че неизвестният поръчител е по-склонен да си играе на котка и мишка с жертвата си, отколкото да пристъпи към непосредствени действия. А това едва ли беше някаква утеха за Джо.

Като изключим пристъпите на хълцане и подсмърчанията му от време на време, спътникът ми като че ли приключи със сълзите, а и алкохолът се бе поизпарил от главата му. Изгасих лампичката, запалих двигателя и потеглих отново. Надеждите ми, че Джо ще заспи, скоро се оправдаха — той шумно захърка.

Близо до Доркинг го събудих. Исках да му задам още няколко въпроса.

— Този господин Тюдор, когото откарах в Брайтън, Джо, какъв е? Нали се познавате?

— Собственик е на Болинброк. Често ме наема за състезания.

Отговорът му ме изненада.

— Той зарадва ли се на победата?

— Предполагам — него тогава го нямаше. Но ми изпрати десетте процента и благодарствено писмо, както си му е редът.

— Той май е отскоро в конния спорт, нали?

— Изтърси се по същото време като теб. — Джо очевидно започваше да си възвръща нахакания маниер на поведение. — И двамата се появихте с плътен тен посред зима.

Бях пристигнал със самолет и от летните жеги в Африка попаднах направо в ледените обятия на октомврийска Англия. За осемнадесет месеца моят тен беше избледнял за разлика от този на Тюдор.

— Знаеш ли защо онзи скапан Клифърд Тюдор живее в Брайтън — изхили се презрително Джо. — За да има извинение за целогодишния си тен. А пък той всъщност си пада малко чернилка.