Андрю Грос - Синята зона

— Изчезнал? — Думата се отрони тежко от устните на Кейт. — Откога е изчезнал?

— Миналата седмица е оставил сестра ти в един клуб по скуош, а после е изчезнал — обясни Кавети, докато събираше снимките на купчина, която върна на плота. — Не знаем къде е. Сигурна ли си, че не ти се е обаждал?

— Разбира се, че съм сигурна! — мъка заля Кейт. Баща й беше изчезнал. Агентът по неговия случай беше жестоко убит. — Майка ми! Братчето и сестра ми! Добре ли са?

— Кейт, те са в безопасност — Кавети вдигна успокоително ръка. — Пазят ги.

Кейт го погледна, опитваше се да разбере какво означават думите му.

— Пазят ги?

Тя се плъзна на стола и докосна лицето си с ръка. Най-ужасните й страхове се бяха превърнали в истина. Бяха се опитали да стигнат до нея. Бяха убили Маргарет Сеймор. А сега може да открият и семейството й. Кейт пристъпи към дивана и се отпусна на облегалката. Знаеше едно: каквото и да бе направил баща й, той обичаше семейството си. Ако е изчезнал, значи нещо се е случило. Никога не би си тръгнал просто така.

— Агент Кавети, баща ми мъртъв ли е?

Той поклати глава.

— Истината е, че не знаем. Ще ти зачислим агент за охрана, Кейт. Баща ти може би е добре. Вероятно ще опита да се свърже с теб. Може ти самата да си мишена.

— Вече бях — подхвърли Кейт. Тя вдигна очи и започна: — Нали казахте, че знаете за Тина.

Първоначално Кавети не отговори. Само хвърли бегъл, виновен поглед към Нардоци.

Кейт стана и се вторачи в тях:

— Знаели сте за Тина и дори не се свързахте с мен? Вие…

— Кейт, знаем как си се почувствала, но полицията…

Като в мъгла се опитваше да очертае наум времевите рамки. Тина бе нападната преди три дни. Маргарет Сеймор, както казаха те — миналия четвъртък. Баща й… Как може баща й да липсва оттогава? Защо не са го предупредили?

— Искам да говоря със семейството си — обърна се тя към Кавети. — Искам да се уверя, че са добре.

— Съжалявам, Кейт, но това не е възможно. Сега са задържани на сигурно място.

— Какво искате да кажете: че са затворени?

— Кейт — започна безпомощно Кавети, — хората, които движат операцията на Меркадо, биха сторили всичко, за да си отмъстят на баща ти. Може би вече са го направили. В агенцията има пробив. Докато не разберем какво се е случило, би било глупаво да ги излагаме на риск. Това не бива да става.

Кейт отвърна на погледа му:

— Да не искате да кажете, че са затворници? Че и аз съм затворник?

— Кейт, никой не знае какво може да е разкрила агент Сеймор — тихо напомни прокурор Нардоци. — Или на кого.

От връхлетелите я съмнения и несигурност тя се почувства така, сякаш я е блъснал влак, и усети, че й се завива свят. Баща й бе изчезнал. Маргарет Сеймор беше мъртва. Близките й бяха скрити от нея. Кейт погледна към Кавети. Това бе човекът, на когото нейното семейство бе поверило живота си. А той я лъжеше. Усещаше го. Криеше нещо.

— Искам да говоря със семейството си — Кейт го погледна в очите. — Баща ми може би е мъртъв. Имам това право.

— Знам, че имаш — отговори Кавети, — но трябва да ни се довериш, Кейт… Те са добре.

Прикрепиха към нея агент за охрана, който да я държи под око.

Ниският тип с мустаците и бейзболната шапка, който я беше следвал от автобусната спирка, се оказа агент на ФБР на име Руиз.

„Може би беше за добро“, помисли си Кейт. Като се има предвид случилото се с Тина и всичко останало. Грег беше на работа и нямаше да се прибере до късно. Кейт щеше да спи по-спокойно, като знае, че има някого с нея.

Но не можа да заспи, защото нямаше представа какво се е случило с баща й. Дали е жив, или мъртъв. Замисли се за майка си, за Ем и Джъстин. Къде ли са? Дали наистина са добре? Колко ли са изплашени! „Боже, всичко бих дала да чуя гласовете им.“ Единственото, което Кейт знаеше, бе, че каквото и да е сторил баща им, където и да се намира, никога нямаше да ги остави просто така.

Устата й сякаш бе пълна с памук. Имаше нужда да пийне нещо. Усещаше пръстите на краката и ръцете си изтръпнали. Стресът не й се отразяваше добре. Тя извади комплекта за проверка на кръвната захар от чантичката си и я провери: 315. По дяволите, беше много висока.

Напоследък беше станала небрежна. През последните дни не беше тичала, нито гребала. И единственото, което днес беше яла, бяха няколкото хапки салата в кафенето на болницата.

Извади спринцовката от кухненския шкаф, взе ампулата с инсулин от хладилника и си направи инжекция.

„Хайде, Кейт, трябва да се грижиш за себе си или няма да има значение кой ще те намери.“