Дейвид Балдачи - Кинг и Максуел

– Каква марка е?

– "Ейпъл".

– Значи ще ми трябва малко време.

– Страхотно – промърмори разочаровано тя. – Колко време?

– Поне една минута.

– Обичам те, Едгар! – каза Мишел.

Отговори ѝ продължително мълчание.

– Всъщност аз не съм сам, госпожице Максуел. Имам гостенка.

– Браво на теб, Едгар. И жалко за мен.

Той ѝ предложи серия от действия, в резултат на които харддискът се включи за по-малко от минута.

– Вътре съм. Благодаря.

– Моля. О, и още нещо, госпожице Максуел...

– Да?

– Всъщност не наглеждаш ничия къща, нали?

– Ами...

– Така си и помислих. Май току-що ти помогнах да проникнеш в чужд компютър, а?

– Направих го в името на всеобщото благо.

– Добре, след като казваш.

– Сбогом, Едгар.

– Сбогом. Обещавам да ти се обадя, ако нещата тук не се получат.

– А, хубаво. Благодаря ти.

Тя започна да натиска клавишите. Целта ѝ беше да отвори максимално количество файлове, които бързо прехвърляше на намерената в чекмеджето флашка.

В далечината се разнесе вой на сирена. Тя моментално измъкна флашката и светкавично избърса клавиатурата с подплатата на якето си. Изскочи от кабинета и се затича надолу по стълбите. Воят на сирената се усилваше.

Дали не беше задействала някаква скрита аларма?

Кученцето започна да се мотае в краката ѝ, но тя не му обърна внимание. Влезе в банята, отвори прозорчето и се прехвърли през перваза. Скочи от задната веранда и се понесе към дърветата зад къщата. Не след дълго стигна съседната улица и с бърза крачка се насочи към оживеното кръстовище, което вече познаваше от предишната вечер.

Не видя такси, но успя да хване автобуса, който я стовари пред спирката на метрото. По пътя набра номера на Шон.

– Къде си?

– Тъкмо влизам в паркинга на "Херон Еър" на "Дълес" – отвърна той. – Трафикът е адски натоварен, дори и за онези, които искат да напуснат града. А ти?

Тя му обясни накратко какво е свършила и къде се намира. Пръстите ѝ машинално опипваха флашката в джоба на якето.

– Ще взема колата, която оставихме тук, и ще отскоча до Едгар. Може би той ще открие нещо смислено във файловете, които свалих.

– Чудесно, ще дойда при вас по най-бързия начин.

Мишел прекъсна връзката.

Шон остави телефона си в момента, в който дулото на пистолета опря в главата му.

Периферно зрение. То беше необходимо за много професии.

Всеки куотърбек от НФЛ трябваше да го притежава, ако не искаше да бъде размазан от връхлитащите защитници.

Баскетболните рефери също го имаха и с негова помощ следяха всичко, което се случваше на игрището.

А агентите на Сикрет Сървис се нуждаеха от него, за да предотвратят заплахите срещу своите обекти и тях самите.

Без изобщо да помръдва глава, Шон видя пистолета и лицето на мъжа, който го държеше.

Лакътят му натисна клаксона и пронизителният звук разцепи относителната тишина на утрото в околностите на летището. Ръката на нападателя потрепна леко, но това даде шанс на Шон да осъществи каквото беше намислил. Пръстите му се вкопчиха в ризата на мъжа и той рязко го дръпна към себе си. Главата на нападателя влезе в съприкосновение с дебелата врата на лендкрузъра. От устата му бликна кръв, примесена с парченца от зъбите му. Тялото му се свлече на асфалта.

Шон вече беше включил на скорост и колелата бясно се завъртяха. Натисна газта до дупка и джипът се стрелна през изхода на паркинга. Видя в страничното огледало как мъжът бавно се надига, прави една несигурна крачка и отново пада.

Не беше Дженкинс

– Мамка му – изруга под носа си Шон.

Бяха го засекли. А това не се връзваше с плановете му за освобождаването на Тайлър и Кати. Обади се на Мишел. В движение ѝ обясни какво е станало.

– Видях го в последния момент – въздъхна той. – Грешката е изцяло моя!

– Аз те разсеях със своето обаждане – отвърна тя.

– Мога да говоря дори с дъвка в устата! – сопна се той, помълча за момент и мрачно добави: – Или поне можех...

– Ще кажем ли на Уинго?

– Не. И без това едва издържа. Една такава новина ще го побърка.

– Тогава какво ще правим?

– Ще се срещнем при Едгар. Дано открие нещо в проклетата флашка, за да хванем тия гадове на мушката, преди да е станало късно!

След час Шон спря пред фермата на Едгар. Небето се беше поразчистило донякъде и слънцето надничаше между сивите облаци. Наетата от Мишел кола вече беше там – нещо напълно нормално при нейния стил на шофиране. Минавайки покрай нея, той пипна капака. Дори не беше топъл. Вероятно бе карала бясно през целия път. А досега не е глобявана нито веднъж, каза си той и поклати глава.