Дейвид Балдачи - Част от секундата

Кейт гледаше надолу и нервно чоплеше ноктите си.

— Баща ми имаше малко приятели и рядко го посещаваха хора.

— Значи ако някой е дошъл да се срещне с него, ти щеше да забележиш? — вметна Мишел.

Кейт мълча толкова дълго, че Мишел стана да си върви.

— Беше около месец преди смъртта на Ритър.

Мишел застина.

— Кое?

— Трябва да е било към два през нощта. Нали разбираш, някакъв ненормален час. Бях се унесла, но някакъв шум ме събуди. Когато оставах при татко, спях на горния етаж. Той работеше по всяко време, затова отначало не се учудих, но гласът беше различен. Промъкнах се до площадката на стълбището. Видях светлина в кабинета на татко. Чух го да разговаря с някого, или по-точно говореше онзи, а татко предимно слушаше.

— Какво казваше онзи, другият? Чакай, мъж ли беше?

— Да.

— Какво каза?

— Не чувах добре. Стана дума за майка ми. Какво щяла да каже Реджина, или нещо подобно. После баща ми отговори, че времената са други. Че хората се променят. Тогава другият каза нещо, което не чух ясно.

— Успя ли да го видиш?

— Не. Кабинетът на баща ми имаше друга врата, от която се излизаше навън. Сигурно си е тръгнал оттам.

— Какво друго чу?

— Нищо. Те заговориха по-тихо. Сигурно са се сетили, че може да ме събудят. Помислих си дали да не сляза да видя кой е, но не посмях.

— Баща ти споменавал ли е някога за този посетител? Каквото и да било.

— Не. Боях се да не разбере, че съм подслушвала, затова не го попитах.

— Може ли да е бил някой преподавател от колежа?

— Не. Мисля, че бих разпознала гласа.

В държането й се прокрадна нещо странно, което не се хареса на Мишел, но тя реши да се престори, че не е забелязала.

— Чу ли човека да споменава името на Ритър? Или нещо свързано с него?

— НЕ! Затова не казах на полицаите. Аз… аз се страхувах. Баща ми беше мъртъв, не знаех дали някой друг е замесен и просто исках всичко да свърши час по-скоро.

— А човекът е споменал майка ти и те е било страх, че тя може да пострада по някакъв начин?

Кейт я погледна с измъчени, подпухнали очи.

— Хората говорят и пишат каквото си искат. Могат да съсипят всекиго.

Мишел я хвана за ръката.

— Ще направя всичко по силите си, за да разкрия истината, без да пострадат още хора. Имаш думата ми.

Кейт стисна ръката й.

— Не знам защо, но ти вярвам. Наистина ли смяташ, че можеш да разкриеш истината след толкова много години?

— Ще направя всичко възможно.

Когато Мишел стана да си върви, Кейт каза:

— Обичах баща си. Все още го обичам. Той беше добър човек. Животът му не биваше да свършва така. Онова, което го сполетя, ме изпълва с чувството, че за нас, другите, вече няма надежда.

Мишел усещаше, че Кейт е готова едва ли не да се самоубие. Тя отново седна и я прегърна.

— Чуй ме. Никой не е попречил на баща ти да прави с живота си каквото пожелае. Същото важи и за теб. Понесла си толкова много, постигнала си толкова много и би трябвало да имаш надежда повече от когото и да било. Това не са празни приказки, Кейт, говоря ти искрено.

Най-сетне Кейт се усмихна измъчено.

— Благодаря.

Мишел изтича обратно и се качи в джипа. Докато Кинг караше, тя му разказа за разговора си с Кейт. Кинг удари с длан по волана.

— По дяволите, значи наистина е имало друг човек. Онзи, който е разговарял с баща й, може да се окаже човекът с пистолета в килера.

— Добре, дай да го обмислим. Имало е двама убийци, но само единият изпълнява плана докрай. Преднамерено или не? Някой се е изплашил или от самото начало планът е предвиждал Рамзи да бъде натопен.

Кинг поклати глава.

— Ако е умишлено и нямаш намерение да стреляш, тогава защо ти е да носиш пистолет в хотела?

— Може би с Рамзи са имали среща преди това и другият е трябвало поне да се преструва, че смята да изпълни общия замисъл. Иначе Рамзи би почнал да го подозира.

— Да, възможно е. Добре, сега трябва да се разровим много старателно из миналото на Рамзи, още в студентските му години. Ако човекът е познавал Реджина Рамзи, а Арнолд Рамзи му е казал, че времената се менят, отговорът навярно се крие в онзи период.

— Това би могло да обясни и защо един блестящ ум от Бъркли е отишъл да преподава в малък провинциален колеж.

Мишел отново се преметна на задната седалка.

— Карай, докато аз се преоблека.

Кинг се съсредоточи върху пътя, докато отзад шумоляха дрехи.

— Между другото, често ли се показваш в евино облекло пред непознати мъже?

— Не си чак толкова непознат. И, Шон… много съм поласкана.