Дейвид Балдачи - Част от секундата

Тя застина както бе вдигнала яйце над тигана.

— Това е територия на ФБР, знаеш го.

— Службите си разменят сведения.

— Само в краен случай. Така беше някога, така е и днес.

— Значи нищо не знаеш? — Гласът му прозвуча обвинително.

Вместо отговор тя разбърка яйцата, препече геврека и сервира закуската заедно с прибори, салфетка и току-що сварено кафе. Седна срещу Кинг и отпи няколко глътки портокалов сок, докато той закусваше.

— Нищо ли няма да хапнеш? — попита той.

— Пазя си фигурата. Макар че ти очевидно не се интересуваш от нея.

Въобразяваше ли си, или кракът й наистина докосна неговия под масата?

— А ти какво очакваше? След осем години раздяла незабавно да скочим в леглото?

Тя отметна глава и се разсмя.

— Да, понякога съм си го фантазирала.

— Луда си, тъй да знаеш — заяви Кинг. — Луда за връзване.

Не се шегуваше.

— А имах толкова нормално детство. Може би просто си падам по секси мъже с тъмни очила.

Този път нямаше съмнение. Кракът й наистина докосна неговия. Сигурен бе, защото докосването не само продължаваше, но и пълзеше нагоре към някои по-специални части на тялото му.

Джоун се приведе напред. Погледът й не бе разнежен, а хищен. Явно го искаше — не би имала нищо против да го прелъсти още сега, тук, на масата, до неговите „предсказуеми“ бъркани яйца Тя стана и свали долнището на пижамата, разкривайки прозрачни бели бикини. После бавно и демонстративно разкопча горнището, сякаш с всяко копче го предизвикваше да й попречи. Той не я спря. Само гледаше. Горнището падна на пода. Джоун не носеше сутиен. Захвърли дрехата в скута му и с другата ръка помете чиниите от масата.

— Прекалено дълго те чаках, Шон. Да не губим повече време.

Тя се изкатери на масата пред него и легна по гръб с разтворени крака. Усмихна се, като го видя да надвисва над нейната великолепна, прелъстителна голота.

— Да не си станала срамежлива?

— Какво искаш да кажеш?

Той вдигна очи към тавана.

— Не си свалила всичко докрай.

— О, денят тепърва започва, мистър Кинг.

Усмивката й изчезна, когато Кинг взе горнището от пижамата и внимателно го остави върху слабините й.

— Отивам да се облека. Ще ти бъда много благодарен, ако разчистиш тая бъркотия.

Докато се отдалечаваше, чу зад себе си смеха на Джоун. Когато наближи горната площадка, тя подвикна след него:

— Най-сетне си пораснал, Шон. Впечатлена съм.

Кинг поклати глава и се запита от коя ли лудница е избягала.

— Благодаря за закуската — отвърна той.

Когато Кинг слезе отново долу, след като се беше изкъпал и преоблякъл, някой почука на вратата. Той надникна през прозореца и с изненада видя пред къщата полицейска кола, пикап на шерифската служба и черен джип. Отвори вратата.

Познаваше шефа на местната полиция Тод Уилямс, тъй като беше негов доброволен сътрудник. Тод изглеждаше ужасно притеснен, докато единият от двамата агенти на ФБР пристъпи напред и показа служебната си карта с рязък жест, сякаш размахваше нож.

— Шон Кинг? Разбрахме, че има регистриран пистолет на ваше име.

Кинг кимна.

— Аз съм доброволен помощник в полицията. Хората предпочитат да ни виждат въоръжени в случай, че се наложи да стреляме по някой злодей. И какво?

— Искаме да видим оръжието. По-точно, да го вземем.

Кинг рязко се озърна към Тод Уилямс, който също го погледна, после сви рамене и направи символична крачка назад.

— Имате ли съдебно нареждане? — попита Кинг.

— Вие сте бивш федерален агент. Надявахме се да ни окажете съдействие.

— Освен това съм и адвокат, а в този занаят съдействието е рядко срещано.

— Както желаете. Ето, имаме документ.

Като федерален агент Кинг неведнъж бе прилагал подобен трик. „Съдебното нареждане“ често се оказваше сгъната хартийка с ксерокопие от кръстословица в „Ню Йорк Таймс“.

Този път обаче заповедта бе истинска. Искаха служебния му пистолет.

— Мога ли да попитам защо?

— Можете — каза агентът.

Сега напред пристъпи човекът от шерифската служба. Беше на около петдесет години, висок над метър и деветдесет, с телосложение на професионален боксьор с широки рамене, дълги ръце и грамадни длани.

— Стига сме дрънкали празни приказки, става ли? — подхвърли той на агента, преди да погледне Кинг. — Искат да го сравнят с куршума, изваден от Дженингс. Предполагам, че нямате нищо против.

— Мислите, че съм застрелял Хауард Дженингс в кантората, и то със собствения си служебен пистолет? И по каква причина? За ваше удобство, или защото съм твърде стиснат, за да похарча пари за друг пистолет?