Дейвид Балдачи - Част от секундата

Разположен на няколко километра извън града, хотел „Феърмаунт“ беше не просто в окаяно състояние — изглеждаше тъй, сякаш само една-две опорни греди го деляха от срутването. Осеметажната сграда имаше висока ограда от телена мрежа. В архитектурно отношение хотелът представляваше смесица от стилове. Беше на повече от век и на места бе изграден в готически стил с кули, балюстради и фалшиви кулички, другаде се мяркаха типично средиземноморски белосани стени и червен керемиден покрив. Грозен е донемайкъде, реши Мишел. Дори изразът „пълна скръб“ бе твърде мек за това архитектурно страшилище.

По оградата висяха табели „Вход забранен“, но Мишел не видя нито пазачи, нито помещение за охраната. Отстрани на хотела откри пролука в мрежата. Преди да се вмъкне обаче, обучението й на таен агент я подтикна да огледа терена.

Местността наоколо беше почти съвсем равна, само зад хотела имаше лек наклон към оградата. Мишел прецени ъгъла на склона спрямо мрежата и се усмихна. Две години наред бе печелила щатския шампионат по дълъг и висок скок. С малко повече адреналин във вените, при попътен вятър и с помощта на този наклон би могла да прескочи проклетата ограда. Преди десет години навярно щеше да опита просто за развлечение. Сега обаче продължи обиколката и реши да навлезе в гората. Когато чу шум на вода, тя тръгна навътре сред гъстите дървета.

Само след няколко минути откри откъде идва шумът. Пристъпи до ръба на канарата и надникна надолу. До водата имаше десетина метра. Реката не беше много широка, но течеше бързо и изглеждаше доста дълбока. По отвесната скала стърчаха няколко тесни издатини, отрупани тук-там със заоблени камъни. Пред очите й един от тях се отрони, полетя надолу, заби се с плясък във водата и бързо бе отнесен от бурното течение. От тази гледка я побиха студени тръпки; никога не бе понасяла височините. Тя се завъртя и бързо тръгна назад под лъчите на гаснещия залез.

След като се промъкна през отвора в мрежата, Мишел тръгна към масивната предна врата, която се оказа заключена с катинар и верига. Тя заобиколи отляво, откри строшен прозорец и влезе през него. Електричество явно нямаше, затова бе донесла фенерче. Включи го и започна да оглежда наоколо. Мина през стаи, изпълнени с прах, влага, плесен, а вероятно и гризачи, ако се съдеше по тропота на ситни крачета. Видя преобърнати маси, угарки от цигари, празни бутилки и захвърлени презервативи. Очевидно изоставеният хотел сега служеше като своеобразен нощен клуб за малцината младежи, останали в Боулингтън.

Мишел бе донесла със себе си архитектурен план на хотела от досието, което й бе дал нейният приятел. Използвайки чертежа, тя бързо се отправи към фоайето, а оттам към вътрешната зала, където беше убит Клайд Ритър. Сега залата правеше впечатление с махагоновата ламперия, претруфените свещници и виненочервения мокет. Когато затвори вратата зад себе си, стана толкова тихо, че Мишел неволно изпита облекчение от тежестта на пистолета върху колана си. Вместо служебния пистолет, който й бяха отнели, носеше лек деветмилиметров „Зиг-Зауер“. Всеки федерален агент си имаше лично резервно оръжие.

Причината да дойде тук не се криеше в някакво нездраво любопитство. Имаше някои интересни съвпадения, които я заинтригуваха. Отвличането на Бруно също бе станало в затънтено земеделско градче недалече оттук. Онази сграда също беше стара, макар и не хотел, а погребално бюро. Твърдо вярваше, че в заговора срещу Бруно трябва да е имало и вътрешен съучастник. А след всичко, което бе узнала за убийството на Ритър, започваше да се убеждава, че и там е играл роля вътрешен човек. Може би тук щеше да открие нещо, което би й помогнало да се справи със собствените си проблеми; поне така се надяваше. Във всеки случай беше по-добре, отколкото да седи в хотелската стая и да си трови нервите.

Мишел приседна на една малка масичка в ъгъла и разгърна досието, в което имаше точна схема за положението на всички действащи лица през онзи съдбоносен ден. После пристъпи на мястото, където бе стоял Шон Кинг точно зад Клайд Ритър. Плъзна поглед из залата и отбеляза къде е бил единият агент от тайните служби, после още един и още един. Припомни си подробностите: тълпата стояла зад въжето, а Ритър се протягал през него да поздравява хората. На разни места из залата имало няколко души от екипа на кампанията. Мишел бе видяла на видеозаписа Сидни Морс да бяга с писъци както всички останали. Дъг Денби, шефът на предизборния щаб, стоял близо до вратата. Убиецът Арнолд Рамзи бил в дъното на залата, но постепенно си проправил път през тълпата, докато застанал пред жертвата си. Носел плакат с надпис „Приятел на Клайд“ и изглеждал съвсем безобиден — такъв го видя дори опитното око на Мишел, докато гледаше видеозаписа.