Дейвид Балдачи - Част от секундата

— Но защо? Особено ако Шон не е бил там?

— Бих искал да ти отговоря, но не мога.

— Пратил ли си хора да го търсят?

— Всички, за които се сетихме. ФБР, федералните шерифи, тайните служби, щатската полиция на Вирджиния, местните полицаи; засега никакъв резултат.

— Нещо друго? Някакви вести за Джоун? Не открихте ли следи?

— Не — унило призна Паркс. — Нищо.

— Е, тогава излизам оттук и се хващам на работа.

Тя отново понечи да стане.

— Не, ще лежиш тук и ще си почиваш.

— Искаш от мен невъзможното! — гневно възкликна тя.

— Не, искам разумното. Изскочиш ли оттук бинтована и замаяна, току-виж, си припаднала в колата. Най-много да претрепеш и себе си, и още някой нещастник. Не виждам с какво ще ни помогне това. И не забравяй, попадаш за втори път в болница само за няколко дни. Третия път може да идеш направо в моргата.

Мишел изглеждаше готова да избухне отново, но сетне покорно се отпусна в леглото.

— Добре, засега печелиш. Но стане ли нещо, обади ми се на минутата. Ако не, ще те открия и лошо ти се пише.

Паркс шеговито вдигна ръце.

— Добре, добре, не ми трябват повече врагове. Имам си предостатъчно. — Той тръгна към вратата, но спря, преди да излезе. — Не искам да ти създавам безпочвени надежди. Шансовете да видим отново Шон Кинг са почти нищожни. Но докато има надежда, няма да спя.

Тя намери сили да се усмихне.

— Добре. Благодаря ти.

Пет минути след като Паркс си тръгна, Мишел набързо се облече, промъкна се покрай дежурните сестри и напусна болницата през задния изход.

Кинг се събуди в пълен мрак. Беше студено и влажно; нямаше представа къде се намира, макар че започваше да подозира какво е това място. Той въздъхна дълбоко и се опита да седне. Както очакваше, не успя. Беше вързан. С кожени ремъци, доколкото можеше да прецени. Завъртя глава и изчака очите му да привикнат към мрака, но тук нямаше и лъч светлина; не различи нищо. Със същия успех можеше да се рее нейде насред океана. Той настръхна, когато отнякъде долетя шепот; звуците бяха толкова тихи, че не успя да разбере дали ги издава човек. После чу приближаващи стъпки. Няколко секунди по-късно усети до себе си нечие присъствие. Човекът го докосна по рамото лекичко, без заплаха. Сетне пръстите се впиха като клещи. Докато натискът се засилваше, Кинг прехапа устни, твърдо решен да не извика от болка.

Накрая събра сили, за да изрече съвършено спокойно:

— Виж какво, както и да се мъчиш, няма да ме смажеш с ръце, тъй че просто върви по дяволите.

Натискът незабавно престана и стъпките се отдалечиха. Кинг усети избилата по челото му пот. После го разтърсиха студени тръпки и му призля. Предположи, че сигурно са го инжектирали с нещо. Извъртя глава настрани и повърна.

Поолекна му малко.

— Съжалявам за килима — промърмори той. После затвори очи и постепенно заспа.

Първата спирка на Мишел бе разрушената къща на Кинг. Докато обикаляше из развалините, наоколо пожарникари, полицаи и доброволци проверяваха щетите и гасяха последните пламъци. Тя поговори с неколцина от тях и те потвърдиха, че не са открити човешки останки. Докато погледът й блуждаеше из руините на някогашния „съвършен“ дом на Шон Кинг, Мишел усети как я обзема все по-тежко униние. Тук нямаше какво да научи. Тя слезе към кея и поседя в платноходката на Кинг, гледайки към спокойното езеро. Мъчеше се да събере поне малко енергия и вдъхновение от близостта с вещите, които той толкова много обичаше.

Две неща не й даваха мира: заповедта за арест на Боб Скот и необходимостта да открие къде се намира Дъг Денби. Тя реши да предприеме нещо и по двата въпроса. Потегли обратно към мотела и по пътя позвъни на баща си. Като уважаван полицейски началник, Теди Максуел познаваше всички, с които си струваше да се познава в Тенеси. Тя каза на баща си какво й трябва.

— Наред ли е всичко? Гласът ти не звучи много добре.

— Сигурно не си чул, татко. Снощи взривиха къщата на Шон Кинг, а той е изчезнал.

— Боже мой, а ти добре ли си?

— Нищо ми няма.

Тя премълча за покушението в мотела. Преди години бе решила да не споделя с баща си някои подробности от своя професионален живот. Синовете му можеха да се сблъскват с опасности и той го приемаше като част от професията. Не тъй спокойно обаче би приел новината, че единствената му дъщеря едва не е загинала.

— Татко, информацията ми трябва веднага щом я откриеш.

— Разбрано, няма да се забави — отвърна той и затвори.

Тя пристигна в мотела, грабна от стаята си бележките на Джоун и проведе няколко разговора във връзка с Денби — последния от тях с дома му в Джаксън, Мисисипи. Но жената, която й отговори, не пожела да даде никакви сведения за Денби и дори отказа да потвърди, че той живее там. Това не изглеждаше чак толкова странно, защото Мишел бе непозната. И все пак, щом Денби разполагаше с пари и не трябваше всеки ден да ходи на работа, можеше да бъде навсякъде. А никой от хората, с които разговаря по телефона, не успя да потвърди, че Денби е имал алиби за който и да било от критичните моменти на престъпленията. Позицията му в кампанията на Ритър определено го поставяше под подозрение, но какъв мотив би могъл да има?