Дейвид Балдачи - Част от секундата

Един от агентите тръгна към предната врата, докато друг излезе от джипа и извади топографски триножник. Върху страничните врати бяха изрисувани емблеми на областната земемерска служба. Под широките си якета двамата носеха бронирани жилетки и кобури с пистолети, готови да изскочат навън всеки момент. Останалите мъже в джипа разполагаха с огнева мощ за цял армейски полк.

Кинг и Мишел затаиха дъх, когато агентът почука на вратата. Изминаха трийсет секунди, после минута. Той почука още веднъж, подвикна. Мина още минута. Агентът заобиколи хижата и след малко се появи от другата страна. Докато се връщаше към събърбана, той сякаш си говореше сам. Кинг знаеше, че всъщност човекът иска от Паркс разрешение да атакуват обекта. Навярно го получи, защото вратите на събърбана се разтвориха изведнъж, хората изхвръкнаха отвътре и се втурнаха към вратата, която първият от тях разби с един изстрел на едрокалибрената си пушка. Седем мъже нахълтаха през отвора и изчезнаха вътре. Кинг и Мишел видяха как от всички страни на хижата изникват хора и тръгват напред между дърветата, готови за стрелба.

Всички чакаха напрегнато трясъкът на престрелка да даде знак, че врагът е там и няма да се даде без съпротива. Ала чуваха само шумоленето на вятъра из листата и птичи песни от време на време. Трийсет минути по-късно бе обявен отбой и Мишел и Кинг подкараха надолу, за да се присъединят към Паркс и останалите агенти.

Хижата беше малка и вътре имаше само оскъдна мебелировка, празно огнище, застояла храна в шкафовете и почти празен хладилник. Долу в мазето бяха открили входа към бункера.

Бункерът се оказа многократно по-голям от хижата. Беше добре осветен, чист и личеше, че е използван съвсем наскоро. Имаше складове с празни рафтове, но следите в праха подсказваха, че неотдавна там е имало някакви вещи. Имаше и стрелбище, където все още се носеше мирис на барут. Когато стигнаха до малкия затвор, Паркс кимна на Кинг и Мишел и двамата го последваха по коридора към открехнатата врата на една от килиите. Паркс я побутна с крак да се отвори докрай. Килията беше пуста.

— Всичко е празно — изръмжа Паркс. — Пълен провал. Но съвсем наскоро тук наистина е имало хора и ще претърсим това място милиметър по милиметър.

Той отиде да разпредели екипи за обиска. Кинг огледа вътрешността на килията, после започна да осветява с фенерчето всяка пукнатина и изведнъж трепна, когато зърна нещо лъскаво. Той влезе, надникна под тясната кушетка, после попита Мишел:

— Имаш ли кърпичка?

Тя му подаде кърпичката си и той я използва, за да извади лъскавия предмет. Беше обица. Мишел разгледа находката.

— На Джоун е.

Кинг я погледна скептично.

— Откъде знаеш? Обица като обица.

— За мъжко око — да. Жените забелязват дрехите, косата, бижутата, ноктите и обувките, тоест почти всичко по тялото на друга жена. Мъжете обръщат внимание само на бюста и дупето, най-често именно в този ред, а понякога и на косата. Обицата е на Джоун; носеше я последния път, когато се видяхме.

— Значи е била тук.

— А сега я няма, което означава, че има голям шанс да е още жива — отбеляза Мишел.

— Може нарочно да я е изтървала — каза Кинг.

— Точно така. За да ни подскаже, че е била тук.

Докато Мишел отиваше да предаде обицата на Паркс, Кинг мина в съседната килия и зашари по стените с лъча на фенерчето. Претърси тясното помещение бавно и систематично, но не откри нищо съществено. Надникна под леглото и на ставане си удари главата. Надигна се, разтривайки удареното място, и забеляза, че е разместил тънкия дюшек. Наведе се да го оправи, преди да са му се скарали, че разбърква уликите.

И тогава го видя. Надписът беше отстрани на стената, точно където я закриваше ръбът на дюшека. Той се наведе и насочи лъча натам. Вероятно бе струвало много време и усилия да се издълбаят буквите в бетона без друг инструмент, освен може би нокът.

Докато четеше, нещо прещрака в главата му и той отново си спомни как джипът слизаше към хижата. Нещо казано от Кейт най-сетне почваше да придобива смисъл. Ако бе истина, всички те се заблуждаваха безнадеждно.

— Какво правиш?

Кинг се завъртя стреснато и видя Мишел да го наблюдава от прага.

— Правя се на Шерлок Холмс, но засега без успех — каза виновно той. Надникна през рамото й. — Как върви оттатък?

— Криминалистите летят насам с пълна скорост. Не вярвам нашето присъствие да им хареса.

— Разбрах намека. Защо не отидеш да кажеш на Паркс, че смятаме да се върнем в Райтсбърг? Ще го чакаме у дома.