Дейвид Балдачи - Игра на часове

Кинг взе лопатата от ръцете на Сали и я остави настрани. После направи крачка напред, като я застави да отстъпи до вратата на едно от отделенията.

— Позволи ми да изясня положението докрай. Ако разполагаш със сведения за убийството на Джуниър Дийвър или за обира и съзнателно си ги укрила от властите, това е престъпление и се наказва със затвор. А обвинят ли те в подобно престъпление, ще ти трябва адвокат. Ако нямаш, мога да ти препоръчам няколко много добри.

Сали изглеждаше готова да се разплаче всеки момент.

— Нищо не знам, Шон, нищо! — изстена тя.

— Тогава няма от какво да се боиш. Но ако ме лъжеш, може да влезеш в затвора. — Кинг й върна лопатата. — А там може да няма коне, но е пълно с боклук. Човешки боклук — добави той.

Извади визитна картичка и я пъхна под панделката на шапката й.

— Когато премислиш нещата и разбереш, че съм прав, обади ми се. Мога да ти помогна.

Докато той се отдалечаваше, Сали взе картичката и я огледа с безпомощно изражение на лицето.

Ателието на Еди се намираше в двуетажен бивш хамбар зад сградата за карета. Мишел спря до страничната врата и подвикна:

— Еди!

Отвътре сградата беше коренно преустроена. Имаше прозорци по цялата дължина на втория етаж, както и остъклени капандури, за да осигурят на художника необходимата светлина; работните маси, стативите, кофите с четки и другите инструменти бяха спретнато подредени. По стените висяха големи и малки платна, някои от тях недовършени. Из въздуха се носеше тежък мирис на маслени бои и терпентин. На втория етаж имаше стаичка без прозорци, към която водеше стълбище.

— Еди! — подвикна отново тя, докато разглеждаше картините по стените.

Портретите и пейзажите бяха изрисувани с педантично внимание към детайла. Имаше една почти завършена бойна сцена от Гражданската война, която според неизкушената преценка на Мишел би трябвало да виси в музей.

На друга стена висяха множество грижливо подредени предмети, обозначени с етикетчета. Изглеждаха свързани с актьорското хоби на Еди.

Тя се обърна, когато чу стъпки по стълбището. Еди носеше художническа престилка, зацапана отпред със синя боя, а косата му беше чаровно разрошена. Под мишница стискаше някакъв правоъгълен предмет, закрит с парче плат — може би малка картина.

— Хей, тъкмо привършвах нещо — каза той.

Мишел посочи картините по стените.

— Не съм специалист, но не очаквах да видя творби на подобно ниво.

Той отхвърли комплимента с небрежен жест, но усмивката му издаваше колко е поласкан.

— Мисля, че техниката ми е добра. Но истинските велики художници притежават нещо — едва ли някой може точно да го определи, — което ми липсва. Това обаче не ме вълнува. Радвам се и на малкото, което имам. Клиентите ми също.

Той сложи картината, която носеше, на един празен статив, но не махна плата.

— Е, имахте ли късмет с мама?

— Когато майка ти не желае да направи нещо, по-лесно е да преместиш планина, отколкото да я принудиш. Но ние не се предаваме. Какво е това там?

Еди се обърна към нея с широка усмивка.

— Сега затвори очи.

— Какво?

— Хайде, затвори ги.

След кратко колебание Мишел се подчини.

— Добре, вече може да гледаш.

Когато отвори очи, тя зърна върху платното себе си, облечена в балната рокля от представлението. Пристъпи до картината и дълго я гледа, после смаяно се обърна към Еди.

— Затова поисках да ти направя снимка — обясни той.

— Прекрасна е. Как успя да я нарисуваш толкова бързо?

— Работих цяла нощ. С добра мотивация всичко се постига. Но портретът далеч не е толкова хубав, колкото си в действителност, наистина. — Той опакова платното в амбалажна хартия. — Можеш да го вземеш.

— Но защо изобщо ме нарисува?

— Това беше най-малкото, което можех да направя, след като отдели цял ден да ме гледаш как си играя на войник.

— Не е кой знае каква заслуга от моя страна; беше ми много приятно.

— Въпреки всичко съм ти благодарен.

Тя докосна опакования портрет.

— А аз ти благодаря за това.

Прегърна го и се изненада от силата на неговата прегръдка. Какви яки мускули! Тя също стисна по-здраво. За един дълъг миг телата им прилепнаха едно до друго. От него лъхаше на боя, пот и още нещо — нещо извънредно мъжествено. Ръцете й леко се плъзнаха по твърдите мускули на гърба и раменете му. Не искаше да го пуска, но най-сетне се отдръпна от него с наведени очи.

Той повдигна брадичката й.

— Виж, съзнавам, че те поставям в неловко положение. Не те атакувам. Няма опасност утре да се събудиш и да видиш пред вратата си нова кола. Но…