Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Точно така, Джуниър — заяви Лулу.

— Но те са ми приятели. Няма да ги замесвам. Знам, че не са ми сторили нищо. По дяволите, няма начин да са се вмъкнали в дома на Батъл. И от мен да знаеш, не биха посмели да си търсят белята с мисис Батъл, това ти го гарантирам. Може да не съм завършил колеж, ама поне имам мозък колкото да знам, че не бива да пипам венчалната й халка. Защо ми е притрябвала, по дяволите?

— Не си длъжен да обвиняваш приятелите си — натърти Кинг. — Само ни дай имена и адреси и ние ще ги проверим много дискретно. Навярно всеки от тях има желязно алиби, тъй че ще продължим по-нататък. Приятели или не, докато не открием други възможни заподозрени, уликите срещу теб са твърде убедителни.

— Чуй какво ти говори човекът, Джуниър — каза Лулу. — Искаш ли да се върнеш в затвора?

— Много ясно, че не, скъпа.

Тя го изглед втренчено.

— Тогава?

Джуниър неохотно изреди няколко имена и адреси.

— А сега, Джуниър — меко изрече Кинг, — искам да бъдеш напълно откровен. Работим за твоя адвокат, тъй че каквото и да кажеш, ще си остане между нас. — Той помълча, подбирайки внимателно думите. — Имаш ли нещо общо с обира? Не да си го извършил лично, а например да си подпомогнал някого, макар и неволно.

Джуниър скочи от стола и стисна грамадните си юмруци.

— Я ела насам, умнико, да ти разкрася физиономията! — изрева той.

Мишел се надигна леко и плъзна ръка към кобура, но Кинг й направи знак да спре, после спокойно каза:

— Джуниър, моята партньорка е олимпийска шампионка, има черен колан в няколко бойни дисциплини и може да пребие и двама ни само с ритници. Освен това в кобура си носи зареден деветмилиметров пистолет и може да ти забие куршум между очите от петнайсет метра, камо ли от две крачки. Виж какво, денят беше тежък и съм уморен. Затова сядай и си размърдай мозъка, за да не пострадаш.

Джуниър изненадано се озърна към Мишел, която го гледаше без следа от тревога. Седна и вече не я изпусна от очи, докато Кинг продължаваше:

— Не искаме неприятни изненади. Тъй че ако нещо си премълчал пред нас или пред Хари, сега е моментът да поправиш пропуска.

След дълго мълчание Джуниър поклати глава.

— Бях откровен с вас. Не съм аз и нямам представа кой е. А сега отивам да си видя децата.

Той стана и с тежка крачка се отправи към караваната.

Когато Кинг и Мишел тръгнаха към колата си, Лулу ги придружи.

— Джуниър е добър човек — каза тя. — Обича децата и мен. Много работи, но знае, че положението му не е розово, и това направо го съсипва. — Тя въздъхна дълбоко. — Беше ни потръгнало, може би прекалено добре. Моята работа върви чудесно, а Джуниър го засипват с поръчки. Строим нова къща и децата отлично се справят в училище. Да, може би ни вървеше прекалено добре.

— Запазили сте си моминската фамилия — отбеляза Мишел.

— Нямам братя — обясни Лулу. — Всичките ми сестри взеха фамилиите на съпрузите си. Исках да запазя името Оксли поне докато съм жива.

— Работите в „Афродизиак“, нали? — попита Кинг.

Лулу леко се сепна.

— Да, откъде знаете? — Тя изведнъж се усмихна. — Само не казвайте, че сте ходили там.

Кинг отвърна на усмивката.

— Веднъж. Преди години.

— Когато постъпих на работа там, си беше чист бардак. Наричаха го „Любовната бърлога“, нали знаете, по песента на „Б-52“. Но видях, че има далеч по-големи възможности. С годините го превърнахме в чудесен клуб. Да, все още има танцьорки, но само в една част — първоначалното заведение. Джуниър свърши голяма част от новото строителство. Да видите само как изглежда сега, с дървени колони, чудесни корнизи, изискани завеси и тапети. Имаме отличен ресторант с бели салфетки и порцеланови съдове, билярдна зала и място за игра на карти, кинотеатър и първокласен бар с кът със специално проветрение, така че мъжете да пушат пури; а съвсем наскоро открихме и клуб за местните бизнесмени. Нали знаете, място, където да се срещат и общуват. Имаме достъп до интернет, бизнес център. Доходите ни вече скочиха с осемдесет и шест процента в сравнение с миналата година, а тя беше най-добрата за последното десетилетие. И непрестанно настоявам да сменим името на нещо по…

— Стилно? — подсказа Мишел.

— Да — каза Лулу. — Притежавам част от заведението, тъй че на него се надяваме, когато излезем в пенсия. Искам да е колкото се може по-рентабилно. Контролирам разходите, поддържам умерено ниво на дълговете и постоянен паричен поток, почти без конкуренция, а потенциалната ни клиентела е истинска златна мина — мъже с високи доходи, които харчат, без да се замислят. Да видите само какъв оборот правим в сравнение с някога.