Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Не се и съмнявам. Е, ако все пак си спомниш нещо, обади ми се.

Кинг й подаде визитната си картичка. Тя дори не я погледна.

— Нищо не знам, Шон, наистина нищо.

— Добре. Виждала ли си наоколо Джуниър Дийвър?

Сали се поколеба, после каза:

— На два-три пъти. Когато работеше тук.

— Разговаряла ли си с него?

— Може би веднъж — колебливо отвърна тя.

— Е, желая ти приятен ден, Сали.

Потеглиха. Кинг хвърли поглед към отражението на Сали в огледалото. Изглеждаше много притеснена.

— Крие нещо от нас — каза Мишел.

— Така е — съгласи се Кинг.

— А сега накъде?

Кинг посочи голямата къща отвъд дъсчената ограда.

— Още двама от рода Батъл и приключваме за днес — обяви той.

— Значи тук са държали каретите — каза Мишел, след като слезе от колата и се загледа в червената тухлена сграда, заемаща площ от около четиристотин и петдесет квадратни метра. — Очаквах да е нещо по-голямо — иронично добави тя.

— Сигурно зависи от размера на каретата. — Кинг се озърна към новичкото сребристо волво, паркирано на двора. — Това е колата на Еди.

— Ти да не си ясновидец?

— Не, но на задната седалка виждам съвсем ясно художнически статив и униформа на войник от Конфедерацията.

След като позвъниха, Еди Батъл отвори вратата и ги покани да влязат. Беше едър, мускулест мъж, висок към метър и осемдесет и пет, с тегло около сто килограма. Имаше буйна, гъста черна коса и поразително сини очи, а лицето му беше волево и загрубяло от слънцето. Косата идваше от баща му; устата и очите бе наследил от майка си. Но в държането му не се долавяше и следа от нейната строга и хладна сдържаност; всъщност от него лъхаше заразително хлапашко веселие. Приличаше на красив, леко застарял калифорнийски сърфист.

Той се ръкува с тях и ги настани в хола. Мускулестите му ръце, покрити с изпъкнали вени, бяха зацапани с боя. На краката си носеше кавалерийски ботуши, в които бе затъкнал избелелите си джинси. По бялата му работна риза имаше няколко дупки и много петна от боя; освен това беше небръснат. По нищо не приличаше на богаташки син.

Той се изкиска, когато забеляза, че Мишел го гледа в краката.

— Миналата седмица ме убиха при една злополучна атака срещу укрепена северняшка позиция в Мерилънд. Не исках да умра бос, а сега май не ми достига сила да се събуя. Горката Доротея много се дразни.

Мишел се усмихна, а Кинг каза:

— Вероятно се питате защо сме тук.

— Ни най-малко. Майка ми позвъни преди няколко минути. За жалост не мога да споделя нищо особено. По време на обира не си бяхме у дома. Доротея беше в Ричмънд на конференция по продажбите на недвижими имоти. Аз пък водих два дни свирепи сражения край Апоматокс, а после потеглих право към Тенеси, за да хвана ранното утро над Смоуки Маунтинс. Рисувах пейзаж — поясни Еди.

— Изтощителна програма — отбеляза Мишел.

— Не чак толкова. Трябва само да яздя насам — натам, да се преструвам на войник и да се плескам с боя. Останал съм си хлапак по душа. Мисля, че родителите ми страдат, като виждат какво излезе от мен, но аз съм добър художник, макар че никога няма да стана велик. А през почивните дни си играя на война. Много добре знам, че съм галеник на съдбата. Точно затова се мъча да бъда скромен и самокритичен. Откровено казано, имам много причини за скромност и самокритичност.

Той пак се усмихна, разкривайки тъй съвършени по форма и цвят зъби, че Мишел реши, че всички са с изкуствени коронки.

— Много откровено говорите за себе си — каза тя.

— Вижте, аз съм син на баснословно богати родители и никога не ми се е налагало да си изкарвам хляба. Не виря нос и когато върша нещо, върша го както трябва. Вие обаче не сте дошли да говорим за мен. Хайде, задавайте въпросите.

— Виждали ли сте някога Джуниър Дийвър наоколо? — попита Кинг.

— Разбира се, той често работеше за родителите ми, понякога вършеше едно — друго за мен и Доротея и никога не ни е създавал неприятности. Тъкмо затова не мога да проумея обира. Той припечелваше добре от нашето семейство, но може да не му е било достатъчно. Както чух, имало много улики, доказващи връзката на Джуниър с престъплението.

— Може би твърде много — отвърна Кинг.

Еди го погледна съсредоточено.

— Разбирам ви. Аз самият май не се замислих много около случая. Напоследък бяхме доста заети със семейни въпроси.

— Да. Съжаляваме за баща ви.

— Странно. Винаги съм вярвал, че ще надживее всички ни. И да знаете, все още не е изключено. Той има навика да постига своето.