Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Добре, стига толкова! Вън! Веднага!

Кинг не помръдна.

— А наистина ли се налагаше да убиеш Кайл? Да те изнудва ли се опита?

— Не съм го убила. Той крадеше от мен!

Кинг се озърна към закачалката.

— В нощта, когато убиха Батъл, ти правеше аутопсия на Хинсън. Каза, че тази нощ Кайл дошъл в моргата, но не спомена да си го видяла. Просто подхвърли, че той е влизал и автоматичната система е отбелязала това.

— Не го видях. Бях заета с аутопсията.

— Не и преди десет вечерта. Навярно точно това е видял Кайл… или по-скоро не е видял. — Кинг посочи вещите на закачалката. — Когато работиш, ти винаги оставяш тук палто — то си, обувките и тъй нататък. Освен това изглежда малко странно да правиш аутопсия цяла нощ без асистент или свидетел, както направи с Хинсън. Винаги натякваше на Тод, че бяга от аутопсиите, но не искаше той да присъства на онази, защото трябваше да бъдеш другаде. А именно — да убиеш Боби, докато се сменят сестрите. Когато по-късно Тод те потърси по телефона, ти се престори на болна, защото трябваше да довършиш аутопсията на Хинсън. Може би не си имала сили да погледнеш трупа на Боби толкова скоро след убийството.

— Това е лудост. Исках да извърша аутопсията час по-скоро. Тялото разкрива улики само в определен период…

— Спести си лекцията — каза Кинг. — Обзалагам се, че Кайл е събрал две й две, после се е опитал да те изнудва. И ти дойде при мен със съвършено верния факт, че той краде лекарства и ги продава. Обещах на другия ден да пратя Тод при Кайл. Но дотогава ти го беше убила. Може би веднага след като приключихме вечерята. А при аутопсията умело разкри признаци за убийство. Доротея, разбира се, беше най-подходящата кандидатура за обвинение. Несъмнено ти си целяла точно това. Дори се обзалагам, че си я разпознала в, „Афродизиак“.

Той я погледна. Тя се взираше безизразно в него.

— Но струваше ли си да рискуваш заради чудовище като Батъл? Струваше ли си, Силвия? Ти си била просто една сред стотиците. Той не те е обичал. Никого не е обичал.

Тя посегна към телефона.

— Ако не си тръгнеш веднага, ще повикам полиция.

Кинг стана.

— И просто за твое сведение, Еди ми подсказа всичко. Той знаеше, че си убила баща му; затова искаше да те убие.

— Значи вече вярваш на убийци?

— Чувала ли си името Теет Херм?

— Не.

— Живял е в Швеция. През осемдесетте години го обвинили в няколко убийства. Бил арестуван и осъден, но по-късно обжалвал и го освободили.

— И какво общо има това с мен? — попита ледено Силвия.

— Теет Херм е бил съдебен лекар на Стокхолм. Казват, че дори извършвал аутопсии на някои от жертвите си. Вероятно единствен подобен случай в историята. Поне досега. Еди остави ключ, но нарочно промени една буква. Искаше все пак пръв да се добере до теб. — Кинг помълча и добави: — Не знам дали Теет е бил виновен, или не, но за теб знам.

— И не можеш да докажеш нито дума от това, което наговори.

— Права си, не мога — призна Кинг. — Поне в момента. Но нека да ти кажа нещо, драга. Няма да спра да търся. А междувременно се надявам вината да съсипе живота ти.

Кинг излезе и решително затвори вратата зад себе си. С малък самолет Кинг и Мишел стигнаха до Южна Каролина. След това пътуваха един час с кола до строго охранявания затвор, където Еди Батъл щеше да остане до края на живота си. Кинг влезе, а Мишел предпочете да изчака навън.

Еди се появи окован, в компанията на четирима едри пазачи, които не го изпускаха от очи нито за миг. Косата му беше остригана до кожа, а по лицето и ръцете му имаше пресни белези. Кинг се запита още колко белези има под затворническия гащеризон. Седна срещу Еди. Разделяше ги преграда от дебел плексиглас. Кинг вече бе минал инструктаж за правилата в затвора, главното от които бе да не прави резки движения и в никакъв случай да не влиза в пряк контакт със затворника.

Знаеше, че няма да му е трудно да ги спазва.

— Бих те попитал как си, но сам виждам.

Еди сви рамене.

— Не е чак толкова зле. Елементарни истории. Убий или ще те убият. Както виждаш, още съм жив. — Той изгледа с любопитство Кинг. — Не очаквах пак да те видя.

— Имам да ти задам няколко въпроса. А след това да ти кажа нещо. От кое да започна?

— Питай. Тукашните момчета нямат много въпроси. През повечето време седя в библиотеката. Вдигам тежести, играя баскетбол, опитвам се да организирам отбор. Но не ми позволяват да рисувам. Сигурно се страхуват, че ще удавя някого в кофата. Хайде, питай.

— Първи въпрос: ударът на баща ти ли те тласна към действие?