Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Не ми се вярва. Едва ли някога ще разгадаят това убийство.

— Кой знае…

Не си казаха нищо за Еди. А и какво ли имаха да си кажат?

Кинг бързаше да си тръгне, затова реши да пристъпи направо.

— Реми, дойдох да ти задам един въпрос. Става дума за един ваш бивш служител на име Били Едуардс.

Тя рязко вдигна очи към него.

— Механикът?

— Същият.

— И какъв е въпросът?

— Трябва ми точната дата на неговото напускане.

— Ще я откриеш във ведомостите за заплатите.

— Надявах се да го кажеш.

Той я изгледа настойчиво.

— Сега ли ги искаш?

— Веднага.

Когато Реми му донесе ведомостите, Кинг понечи да си тръгне, но нещо го накара да спре.

Той се загледа в безупречно облечената Ремингтън Батъл, седнала на красиво старинно кресло — истинско въплъщение на типичната южняшка дама.

Тя вдигна глава и студено попита:

— Има ли още нещо?

— Струваше ли си?

— Кое?

— Да бъдеш съпруга на Боби Батъл. Струваше ли си да загубиш и двамата си синове?

— Как смееш? — възкликна тя. — Осъзнаваш ли през какъв ад минах?

— Да, и на мен не ми беше лесно. Защо не отговориш на въпроса?

— А защо да отговарям? — възрази тя.

— Наречи го благосклонен жест на една изтънчена и достойна дама.

— Иронията ти не ме засяга.

— Тогава позволи ми да говоря направо. Боби — младши беше твое дете. Как можа просто да го оставиш да умре?

— Не беше така! — повиши глас тя. — Да не мислиш, че съм имала избор? Нима си въобразяваш, че не обичах сина си?

— Думите идват лесно, постъпките са трудни, Реми. Например да се опълчиш срещу мъжа си. Да му кажеш, че не ти пука къде е хванал болестта, но твоят син ще бъде лекуван. Не е било чак толкова трудно да се постави диагноза, дори и по онова време. Ако беше започнала лечение с пеницилин, най-вероятно днес и двамата ти синове щяха да бъдат живи. Мислила ли си някога за това?

Реми понечи да каже нещо, но се удържа. Остави чашата и скръсти ръце в скута си.

— Може тогава да не съм била тъй силна както днес. — Кинг забеляза блясъка на сълзи в очите й. — Но накрая взех правилното решение. Отведох Боби — младши при специалисти.

— Но беше късно.

— Да — тихо потвърди Реми. — А после му откриха рак. И той просто нямаше сили да се пребори.

Тя избърса сълзите, посегна към кафето, но спря и го погледна.

— Всеки трябва да избира в живота, Шон.

— И мнозина правят грешен избор.

Реми изглеждаше готова да отвърне хапливо, но млъкна, когато Кинг взе една снимка от полицата. Снимката на Еди и Боби — младши като деца. Изведнъж тя вдигна ръка към устата си, сякаш искаше да сдържи риданието си. Погледна го и сълзите бликнаха по бузите й.

— Боби беше съвсем различен, когато се оженихме. Може би се вкопчвах в тази надежда — отново да стане същият.

Кинг върна снимката на място.

— Мисля, че щом един мъж остави детето си да умре, без да си мръдне и пръста, за него вече няма надежда.

Излезе, без да поглежда назад.

Навън видя един шофьор да товари куфарите в черна лимузина. Савана слезе от колата и се приближи до Кинг.

— Исках да те видя, преди да си тръгна. Чух какво каза на майка ми. Не подслушвах, просто минавах.

— Откровено казано, не знам дали заслужава жалост или омраза.

Савана се загледа към къщата.

— Винаги е искала да бъде начело на голям южняшки род. Нали разбираш, нещо като династия.

— Но не се получи — отбеляза Кинг.

Савана се вгледа в него.

— Там е работата… Тя сякаш си внуши, че е успяла. Мразеше баща ми, но пред хората го превъзнасяше. Обичаше синовете си, но ги пожертва заради брака. Пълна безсмислица. Знам само едно — че искам да избягам оттук. През следващите десет години ще се мъча да проумея какво стана. Но отдалеч.

Прегърнаха се и Кинг й отвори вратата на колата.

— Успех, Савана.

— О, Шон, предай на Мишел моите благодарности за всичко, което направи.

— Непременно.

— И й кажи, че послушах съвета за татуировката.

Кинг я погледна озадачено, но премълча. Колата потегли и той помаха с ръка.

Малко по-късно Кинг беше в редакцията на „Райтсбърг Газет“. Без да знае, седна на същата машина за микрофилми, която бе използвал Еди.

Набързо прегледа лентите със старите броеве, докато откри датата, на която бе напуснал Едуардс. Не намери каквото търсеше. После му хрумна, че може да е станало твърде късно, за да влезе в сутрешния брой. Провери вестника от следващия ден. Не му се наложи да търси дълго. Новината беше на първа страница. Изчете я от край до край, облегна се назад и накрая отпусна глава върху бюрото, защото мислите му навлизаха в забранената област на невъобразимото.