Дейвид Балдачи - Игра на часове

Преобърна жертвата и надникна в очите й. Бяха отворени, изцъклени и безжизнени; кръвта от разбитата глава се стичаше по голите й гърди. Той смъкна нощницата и я захвърли в другия край на стаята. Вдигна голото тяло и го остави на пода. Взе месарския нож, който бе задигнал от кухнята на семейство Робинсън, и започна да дълбае по кожата сложни шарки. Полицаите веднага ще се досетят за кого става дума, помисли си той. Пое риска да включи нощната лампа и задълба с острието под ноктите на жената, за да измъкне миниатюрните късчета от качулката. Прибра ги в джоба си.

Взе от нощното шкафче ръчния й часовник, нагласи го на шест, дръпна коронката от ремонтоара и пристегна каишката около китката на жената.

След като свърши, провери за пулс. Сърцето не биеше. Джийн Робинсън бе престанала да съществува. Оттук щеше да попадне право в служебната касапница на доктор Диас. Харолд Робинсън вече беше вдовец с три малки деца. А светът щеше да продължи да се върти, което напълно доказваше мнението му, че всичко това няма ни най-малко значение. Няма незаменими хора.

Грабна нощницата, по която можеше да има негови следи, и я прибра в джоба си. Заради другите обитатели на къщата не можеше да си позволи лукса да почисти с прахосмукачка; всъщност имаше късмет, че шумът от убийството не бе събудил децата.

Отново се обърна да огледа произведението си. Да, чудесна постановка — дори първокласна.

Бог да се смили над душата ти, мисис Робинсън.

Мина в кухнята, откри чантата й, извади мобилния телефон, намери в директорията търсения номер и позвъни на добрия съпруг, който беше на път не много далеч от дома си. Изрече четири прости думи:

— Жена ти е мъртва.

После затвори и изключи телефона. Пресегна се над кухненския шкаф и прибра подслушвателното устройство, сложено там при едно от предишните идвания. Повече нямаше да му трябва.

Сега му оставаше само още една задача и щеше да свърши, поне за тази нощ. Отправи се към стълбището на мазето.

— Мамо.

В коридора горе проблесна светлина и той застина. Чу наближаващи стъпки; бяха ситни и неуверени; боси нозе тихо се плъзгаха по дървения под.

— Мамо.

Момченцето се появи в горния край на стълбището и погледна надолу. С едната си ръка влачеше плюшено мече. Беше облечено с бели гащета и тениска с образа на Спайдърмен. Сънливо разтри очи с пухкавото си юмруче.

— Мамо — повтори детето.

Пак погледна надолу и най-сетне различи в подножието на стълбището неясните очертания на глава с качулка.

— Татко.

Убиецът стоеше неподвижно и гледаше детето. Ръката му плъзна към джоба, напипа ножа. Всичко щеше да свърши за миг. Какво толкова — два трупа вместо един. Майка и син, какво значение има, по дяволите? Напрегна се да изпълни замисленото. Но не помръдна. Само гледаше дребната фигурка, очертана в слабата светлина; гледаше евентуалния очевидец.

— Татко — повтори детето и гласът му изтъня от страх, защото не чуваше отговор.

В последния момент мъжът отговори:

— Аз съм, синко, върви да спиш.

— Нали щеше да пътуваш, татко?

— Просто забравих нещо, Томи. Върви да спиш, преди да си събудил братята си. Нали знаеш, заплаче ли малкият, вече няма покой. И целуни Бъки от мен — добави той.

Имаше предвид плюшеното мече.

Макар че нямаше начин да наподоби напълно гласа на бащата, детето навярно щеше да се успокои, защото чуваше името си и дребни, интимни подробности за своите братя.

Убиецът беше проучил семейството най-старателно. Знаеше всичко — от прякорите им до номерата на социалните им осигуровки, любимия им ресторант и спортовете, с които се занимаваха двете по-големи момчета — Томи играеше бейзбол, а Джеф футбол. Знаеше, че Харолд Робинсън е потеглил за Вашингтон малко преди полунощ… че майката много обича децата си… че ги е лишил от нея завинаги. И то само защото тя бе имала лошия късмет да привлече вниманието му, докато отиваше да пазарува мляко и яйца. Би могла да е нечия друга майка. Която и да било. Но съдбата избра майката на Томи. И на дванайсетгодишния Джеф. И на малкия Анди, който през първите шест месеца от живота си имаше колики. Поразително — колко интимни подробности споделят хората, стига да има кой да ги слуша. Но вече никой не слушаше другите, освен може би свещениците. И убийците като него.

Той пусна ножа в джоба си. Томи получаваше шанса да порасне. Един мъртвец в семейството стигаше за тази вечер.

— Върви да си лягаш, синко — повтори той малко по-строго.