Дейвид Балдачи - Игра на часове

— Пистолетът ми. Заклещил се е на задния спойлер.

— В никакъв случай! Не си го и помисляй!

— Само ме дръж за крака. Мога да го достигна.

— По дяволите, Мишел, ще ми докараш сърдечен удар!

Кинг дотолкова се бе съсредоточил върху Мишел, че едва в последния момент забеляза как джипът отново набира скорост и ги догонва.

— Дръж се — изкрещя той и светкавично намали скоростта, сменяйки предавките в пълно нарушение на всички гаранционни изисквания.

Имаше чувството, че чува как двигателят жално вие: Престани! Очакваше всеки момент да види как трансмисията изхвръква на пътя. Натисна педала на спирачките до дъно и стрелката на скоростомера падна до трийсет километра, после колата се разтърси и спря с пушещи гуми, а силата на ускорението пробяга надолу по тялото му и излезе през пръстите на краката. Мишел отчаяно впиваше пръсти в задната облегалка, притискайки боси крака към седалката на шофьора.

Тялото на Кинг кипеше от толкова много противоречиви сигнали, че един сърдечен удар бе най-малкото, което можеше да очаква. Той рязко превключи на задна скорост, натисна газта, възпламени остатъците от двигателя и бясно се понесе назад.

Джипът спря толкова рязко, че гумите му сякаш пламнаха, или поне така изглеждаше от гъстите облаци пушек около тях. Шофьорът бързо зави на 180 градуса и връхлетя насреща им. Решетката на радиатора напомняше оголени зъби, готови да ги захапят. С всяко завъртане на колелата преднината им се топеше.

Мишел престана да лази към пистолета и погледна партньора си, който се озърташе през рамо, за да управлява.

— Не можеш да го изпревариш на задна, Шон.

— Благодаря, че ми каза. — Кокалчетата на пръстите му бяха посинели от усилието да стиска волана. — Дръж се както можеш. Щом преброя до пет, ще направя въртележка.

— Сигурно си се побъркал.

— Сигурно.

„Въртележка“ означаваше от бързо движение на заден ход да направи светкавичен обратен завой, вероятно на две колела, да превключи, да даде максимална мощ и да полети назад. Всичко това с една безупречна маневра, за предпочитане без да убие себе си и Мишел.

По челото на Кинг изби пот, докато се молеше да си възвърне цялото обучение на агент от тайните служби след толкова много години. Той се вкопчи във вратата със свободната си ръка, здраво опря левия крак в пода, прецени точния момент и с все сила завъртя волана докрай, после го пусна. Изпълнението бе съвършено. Той прескочи първите две предни скорости, даде газ и колата се стрелна напред.

След пет секунди обаче джипът отново ги гонеше и скъсяваше разстоянието.

Изпод капака на лексуса излиташе дим и всички прибори по таблото вещаеха мрачна участ. Скоростта спадна на сто километра в час, после на осемдесет. Играта свършваше.

— Шон, ето го, идва! — изкрещя Мишел.

— Нищо не мога да направя, по дяволите — отвърна той, изливайки във вика цялата си ярост и отчаяние.

Джипът с рев прелетя покрай тях, намали скоростта и нанесе страничен удар с цялата си тежест от два тона и половина. Кинг държеше волана с една ръка, а с другата стискаше глезена на Мишел, докато тя се мъчеше да достигне пистолета. Пръстите му се впиваха тъй дълбоко в кожата, че навярно я разраняваха до кръв. Непоносима болка прорязваше ръката и рамото му.

— Добре ли си? — извика той и изскърца със зъби, усещайки как тежестта й изпъва сухожилията му до скъсване.

— Вече да, взех пистолета.

— Много добре, защото онзи мръсник пак наближава. Дръж се!

Той се озърна и видя как черният джип завива към него. В същия момент глезенът на Мишел се извъртя между пръстите му.

— Какво пра…

Не успя да довърши. Джипът блъсна задницата на лексуса и стана онова, от което Кинг се боеше през цялото време. Колата приплъзна настрани, после се завъртя неудържимо.

— Дръж се! — изрева дрезгаво той през изгарящата болка на надигналата се в гърлото му жлъчка. Като агент от тайните служби Кинг бе преминал безмилостно обучение да овладява автомобили и в най-невъобразими условия. Стимулиран от „въртележката“ преди малко, той изцяло се отдаде във властта на инстинкта. Вместо да се бори с инерцията на колата, Кинг й се остави и завъртя волана по направление на въртенето, а не в обратна посока, потискайки естествения импулс да удари спирачки. Само едно го плашеше — колата да не се преобърне. Станеше ли това, Мишел беше мъртва, а той — в най-добрия случай инвалид за цял живот. Не знаеше колко пъти са се завъртели, но ниският спортен лексус се задържа на асфалта, макар че остави по него значителна част от гумите и осея платното с вътрешностите си.