Дейвид Балдачи - Игра на часове

Мишел се извъртя на седалката, подпря се и сложи лакът върху задната облегалка.

— Поддържай дистанция — повтори тя.

— А ти гледай да не те убие, по дяволите — отвърна Кинг.

Джипът се задаваше, набирайки мощ за нов сблъсък, но преди да ги докосне, Кинг рязко свърна в другото платно, после зави обратно и чакълът от банкета забарабани под лексуса, преди отново да изскочат на асфалта. Превключи на по-ниска предавка и сред свистене на гуми взе завоя с осемдесет километра в час. Изведнъж усети как десните колела се отделят от настилката. Той се хвърли да възстанови равновесието с всичките си деветдесет килограма, сграбчи дясното бедро на Мишел и я притисна към вратата.

— Не се правя на интересен. Просто ми трябва противотежест. Стой така за момент.

Той намали скоростта с още няколко километра и въздъхна от облекчение, когато гумите отново намериха твърда опора.

Пак изскочиха на права отсечка. Кинг знаеше, че тя е дълга около половин километър, после започваше поредица остри завои. Настъпи педала с такава сила, че кракът му сякаш бе готов всеки момент да пробие пода. Стрелката на скоростомера мигновено отскочи към трицифрените числа, а дърветата отстрани прелитаха тъй шеметно, че навярно би му призляло, ако имаше време да ги погледне.

Зад него шофьорът на джипа караше по правата отсечка със сто и шейсет километра в час. Кинг беше вдигнал до двеста и се мъчеше да изцеди от двигателя още мощ, но лексусът не бе способен на повече. В главата му се въртеше само една мисъл: Колко въздушни възглавници има тази проклета кола? Надяваше се да са поне десетина, защото острите завои стремглаво се приближаваха. Ако намалеше скоростта, чакаше ги смърт; задържеше ли я, пак щяха да загинат.

Мишел се взираше в наближаващите фарове, после насочи поглед към силуета на шофьора. Бавно пропълзя, опря лакът върху багажника на колата, стисна пистолета с две ръце и се прицели.

Навлязоха в първия завой, Кинг натисна спирачките и намали до сто, макар че знаците препоръчваха едва трийсет, но при изчисленията си пътните инженери явно не бяха взели предвид съществуването на тежки джипове, управлявани от побеснели убийци. Това позволи на преследвача да съкрати дистанцията.

— Наближава — предупреди Кинг. — Не мога да карам по-бързо, без да се преобърнем.

— Само недей да губиш контрол. Ако онзи не изостане, ще му прострелям предната гума.

Преследвачът вече беше на десет метра, после на пет. Навярно виждаше, че Мишел го държи на прицел, но въпреки всичко не се отказваше. После шофьорът форсира двигателя и джипът направи невероятен скок напред.

Кинг го бе забелязал и положи същите усилия да се откъсне. Лексусът се стрелна напред, следван от джипа. Кинг изви тяло и натисна педала с два крака, сякаш това можеше да им даде допълнителната мощ, от която тъй отчаяно се нуждаеха.

Но нямаше откъде да знае, че точно в този момент стадо елени ще тръгне да пресича шосето.

— Внимавай! — изкрещя Кинг.

Вихрено завъртя волана наляво, после надясно. Изскочиха от пътя и удариха мантинелата, а елените се пръснаха във всички посоки. Раздаде се оглушително скърцане и Кинг усети как болтовете на металната релса оставят дълбоки бразди по красивата му доскоро спортна кола. Отново изскочи на платното и се озърна. Шофьорът на джипа бе ударил спирачки, за да избегне елените, но оставаше на пътя и отново започваше да ги догонва.

Кинг нямаше време да увеличи скоростта, а и странният вой на двигателя го караше да се пита дали повредите от сблъсъка са били само външни. Ясно бе само едно — стрелката не мърдаше над сто и четирийсет.

— Дръж се — извика Мишел. — Ето го копелето.

Тя изстреля два куршума. В следващия миг предницата на джипа захапа лексуса, проби дупка в багажника, откъсна остатъците от задната броня и ги метна в гората. Ударът отхвърли Мишел назад. Когато видя краката й да прелитат край него, Кинг посегна със свободната си ръка и отчаяно я сграбчи за глезена. Изскочиха на нова права отсечка и той някак успя да изстиска още малко скорост, за да се отдалечи от джипа.

— Мамка му! — изкрещя Мишел.

— Ранена ли си?

— Не, стрелях два пъти, но изпуснах пистолета. По дяволите, имах си го от пет години.

— Забрави пистолета, онзи тип се опитва да ни убие.

— Е, ако още имах пистолет, можех да го убия, преди той да убие нас. Не знам дали съм улучила нещо. Той ни блъсна точно когато стрелях. — Изведнъж тя извика: — Чакай малко!

— Какво?