Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Какъв инцидент? — наостри уши Шон.

— Малко спречкване с детето, нищо повече — отвърна Мишел, отбягвайки погледа му, и добави: — Съмнявам се, че ще я спасявам втори път, надявам се никога да не се наложи. Но какво трябва да направя, за да предизвикам следващата й стъпка?

— Нямам отговор на този въпрос — отвърна психоаналитикът.

Шон помълча известно време, после поклати глава.

— От всичко това следва, че за момента сме в безизходна ситуация. Чакаме информация от Джоун и се надяваме Алиша да дешифрира музиката. — Пъхна плика и снимката в джоба си и се прозя. — И бездруго сме станали рано, няма да е зле да похапнем.

— Много набързо. — Мишел погледна часовника си. — В девет имам среща с Чамп за обещаната въздушна разходка.

— Въпреки всичко ще отидеш, така ли? — мрачно я изгледа Шон.

— Да.

— Не забравяй, че той няма алиби за убийството на Райвест!

— Съмнявам се, че можем да получим полезна информация от невинни хора — тръсна глава Мишел. — Далеч по-разумно е да се навъртаме около онези, които може да се окажат виновни.

— Вътрешното чувство ми подсказва, че трябва да стоиш настрана от този човек.

— А пък моят разум ми нашепва, че не можем да си позволим този лукс — тръсна глава тя.

Хорейшо се извърна към Шон.

— Пак е твой ред, освен ако не си решил да се предадеш.

— Я млъквай! — сряза го Шон и се качи в джипа.

— Господи! — възкликна Хорейшо и хвърли закачлив поглед към Мишел. — Никога не съм виждал по-типичен случай от него!

— В какъв смисъл типичен? — озадачено попита тя.

Той я погледна недоумяващо, въздъхна тежко и се качи в джипа.

По-късно същата сутрин Хорейшо се обади на Саут Фрийман по две причини. На въпроса дали случайно не разполага със списъка на германските военнопленници в Кемп Пиъри по времето на Втората световна война Саут отговори с гръмогласен смях.

— О, да, ето го тук, на бюрото ми! Пентагонът отказа да ми го даде, но аз се поразходих до моите приятели от ЦРУ и шпионите веднага ми направиха разпечатка, след което любезно попитаха какви други тайни ме интересуват!

— Приемам това за „не, по дяволите“ — въздъхна Хорейшо, а след това го попита дали не познава някой вестникар от Тенеси, близо до родното място на Мишел. И улучи десетката.

— Тоби Рукър издава седмичник в едно градче на около час път южно от Нашвил — отвърна Фрийман и му каза името на градчето. Хорейшо почти падна от стола. Беше родното място на пациентката му.

— За какво ти е? — пожела да узнае Саут.

— Трябват ми сведения за един човек, изчезнал преди близо трийсет години оттам.

— Тоби трябва да знае нещо, тъй като живее в града повече от четирийсет години — отвърна Фрийман, продиктува му телефонния номер и добави: — Ей сега ще му звънна да го предупредя, че ще го потърсиш.

— Страшно съм ти благодарен, Саут! — възкликна Хорейшо.

— Че как иначе? И не забравяй за споразумението ни. Или получавам изключителните права, или ще те удуша!

— Разбира се — отвърна психоаналитикът, изчака двайсетина минути и набра номера.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. Мъжки глас се представи като Тоби Рукър, добавяйки, че току-що е приключил разговора си със Саут Фрийман и обеща да провери каквото може.

Хорейшо едва бе затворил телефона, когато долови някакъв шум отвън и надникна през прозореца. Беше хеликоптер, летящ ниско над територията на Бабидж Таун. Той го проследи с поглед, докато се стопяваше в далечината, и си помисли за Мишел, която по това време най-вероятно се намираше на хиляди метри височина в компанията на мъж, на когото Шон не се доверяваше. Недоверието му беше толкова голямо, че беше помолил Хорейшо за една специална услуга.

— Върни се жива и здрава, Мишел — полугласно промърмори той. — Ние с теб имаме да разговаряме за още много неща.

Излитането беше безупречно. Самолетът „Чесна“, модел „Гранд Караван“, беше широк и удобен, с единичен салон за четиринайсет души, включително пилота и помощника му. Чамп я увери, че машината е оборудвана с всички съвременни навигационни средства.

— Много хора ли возиш? — попита Мишел.

— По принцип съм единак и летя сам — отвърна Чамп. — Горе се мисли по-добре.

— Каква загуба — поклати глава тя, хвърляйки поглед към луксозния салон зад гърба си.

— Ако нещата вървят добре, може би ще си купя собствен самолет.

— Нямаш вид на човек, който се интересува от материалните неща.

— И наистина не се интересувам — сви рамене той. — Станах учен, защото ми харесваше да решавам сложни проблеми. Но напоследък всичко става все по-трудно, имам предвид живота извън науката…