Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Аз не съм мафиот, Кинг. Нямам навика да поръчвам убийства. Аз съм само държавен служител, който работи за доброто на Америка.

— Един съвет от мен, мистър държавен служител. Работи по-малко и отделяй повече време за съпругата си. Сигурен съм, че Америка ще те разбере.

Уитфийлд погледна Валъри, която инстинктивно направи крачка назад.

— Значи вече сме брачни консултанти, а? — изрече той. — Досега мислех, че си само некомпетентно частно ченге.

— Просто си върша работата.

— Която включва и прелъстяването на жена ми, така ли?

— Не я прелъстявам. А тя ме държи на разстояние по простата причина, че все още те обича. Не знам защо, ако искаш откровеното ми мнение. Мисля, че вместо да ми се правиш на велик, двамата трябва да седнете и да си поговорите. Но това зависи единствено от теб.

Уитфийлд направи крачка назад, а Шон хвърли поглед към Валъри.

— Искаш ли да остана? — попита той.

— Не — почти беззвучно отвърна тя и поклати глава.

Шон отново насочи вниманието си към Уитфийлд.

— Късметлия си. Гледай да не прецакаш всичко — посъветва го той, обърна се и се отдалечи. Уитфийлд и Валъри стояха един срещу друг, разделени единствено от усилващия се вятър.

Мишел седеше на стъпалата пред верандата. Хорейшо си беше тръгнал, а риданията на Виджи все още долитаха през отворения прозорец на стаята й. След известно време Мишел стана, влезе вътре и изсвири някаква кратка мелодия на пианото. Риданията най-сетне спряха. Мишел си пое дълбоко дъх и тръгна нагоре по стълбите.

Влезе в стаята на Виджи, без да си прави труда да почука. Детето лежеше по корем на леглото, пъхнало глава под възглавницата. Телцето му все още потръпваше. Мишел се наведе и внимателно отмести възглавницата. Чу, че Виджи шепне някакви числа, изключително дълги и сложни.

Държах се отвратително с горкото момиченце, което съвсем наскоро изгуби баща си. Така и не си направих труда да разбера огромната й болка!

Мишел седна на леглото и внимателно положи длан върху гърба на Виджи. Малкото телце моментално се напрегна.

— Моля те да ми простиш, Виджи — тихо промълви тя. — Постъпих много лошо. Но напоследък не се чувствам, хм, особено добре. Вече ти споменах, че имам проблеми. Някои дни са по-добри, други не чак толкова. Предполагам, че днес е един от лошите ми дни. Което изобщо не означава, че трябваше да си го изкарвам на теб. Прекрасно знам, че си искала да ми помогнеш.

Забила очи в стената, Мишел изобщо не забеляза, че Виджи се е обърнала и я гледа втренчено. Когато най-сетне осъзна този факт, тя се наведе и я взе в прегръдките си. Разрида се почти толкова безутешно, колкото детето преди малко. Сега дойде ред на Виджи да я успокоява.

— Всичко е наред, Мик — прошепна тя. — И аз имам лоши дни. Понякога… направо полудявам. Най-вече когато не разбирам нищо… Толкова се ядосвам.

Мишел продължаваше да плаче.

— Всичко е наред — повтори детето и лекичко я погали. — Аз не ти се сърдя. Защото те харесвам. Ти си ми приятелка.

— И ти си ми приятелка, Виджи — продължи да хълца Мишел, притискайки момиченцето към себе си. — Готова съм да направя всичко за теб! Обещавам, че никога вече няма да те нараня. Никога!

Шон я завари в дневната, мрачна и със зачервено лице.

— Хей, добре ли си? — разтревожено попита той. — Да не се е случило нещо с Виджи?

— Не, всичко е наред. Тя е добре.

— Сигурна ли си? — подозрително я изгледа той.

Тя само кимна, просто нямаше сили да говори.

Шон бавно се отпусна до нея.

— За съжаление аз се издъних — въздъхна той, след което й разказа за случката на плажа.

— Боже! — ахна Мишел. — Той би могъл да те убие!

— Още не е изключено.

— Какво ще правим сега?

— Ще спим. Нещо ми нашепва, че утре ни чака тежък ден и трябва да се наспим добре.

За съжаление това не се случи нито на един от двамата.

Мишел спеше леко и се събуди в мига, в който вратата на стаята й тихо се отвори. Ръката й се плъзна под възглавницата и стисна пистолета, клепачите й се повдигнаха само толкова, колкото да види фигурата на неканения гост. Беше Виджи, облечена в широка тениска, която стигаше до коленете й.

Детето тихо пристъпи към леглото, постави нещо върху завивките, обърна се и излезе.

Мишел седна в леглото, запали нощната лампа и посегна към дебелия кафяв плик. Вътре имаше писмо и една снимка. Възбудена до крайност, тя грабна плика и изскочи в коридора така, както си беше — по бикини и къса фланелка без ръкави. Почука на вратата на Шон, изчака малко и повтори, този път по-силно. После залепи устни в процепа и нетърпеливо подвикна: