Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Не искаш ли? — попита го тя.

— Не така. Не по този начин. Не.

Тя го удари и се обърна.

— Мишел?

— Остави ме!

Искаше да избяга, но тогава онова я връхлетя. Беше като твърда стена от нещо едновременно горещо и студено, която я блъсна, така че отвътре тялото й пламна, а по кожата й пробягаха ледени тръпки. Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода. Раменете й се тресяха от риданията, сви се на топка, сякаш се смали и пак стана дете. Започна да опипва пода. Напипа снимката и я притисна към гърдите си.

След малко Шон я вдигна и главата й увисна на гърдите му. Опита се да й каже нещо, но тя не реагира. Той замълча.

Остави я на леглото, взе снимката от ръцете й, зави я с чаршафа и седна до нея. Отпусна ръката си и Мишел инстинктивно я улови. Малко по-късно, когато слънцето се показа, риданията стихнаха. Най-накрая ръката, която стискаше неговата, се отпусна и Мишел заспа. Шон оправи завивката.

Легна до нея, докосна влажната й коса, после продължи да я гледа, докато самият той не се унесе в сън.

Куори крачеше пред малката си къща, а Карлос го следваше. Едрият мъж спря и посочи пътеката.

— Кабелът за камерата стига до мястото, където ще си ти — обясни Куори. — Мониторът е готов. Проверих, работи както трябва. Ще се вижда обаче само отвън. Няма как да я скрием в къщата.

— Ясно.

Бяха го повтаряли вече няколко пъти, но Карлос беше разбрал, че Куори живее чрез повторение. Като пилот беше твърдо убеден, че ако повтаряш едно нещо отново и отново, ще сведеш възможностите за грешки до минимум.

— Камерата е насочена както трябва, но все пак ще проверя още веднъж в последния момент.

— Какви са шансовете да я открият и да я обезвредят?

— Малки предвид времевите параметри, но ако я открият, ще трябва да използваш резервния вариант.

Куори извади от раницата си тежък бинокъл и го подаде на Карлос.

— Прилична старомодна оптика и чифт добри очи. Избрал съм ти място за наблюдение, което няма да открият лесно. Просто дръпваш лоста, който ти показах в бункера, в отворено положение като в оръдейна кула. Камерата и кабелът обаче са много добре скрити и не мисля, че ще ги намерят, колкото и да ги бива. Е, не може да сме сигурни, ето защо имаш резервен вариант.

Карлос кимна разбиращо.

— А другото нещо? — попита Карлос и погледна къщата, дърветата и критичния терен отпред.

Куори се усмихна.

— В това е красотата на цялата проклетия, Карлос. Всичко се активира само с един бутон. — Ухили се като ученик, който току–що е спечелил състезание по физика. — Отне ми известно време, докато го направя, малко сложно е, работи с двойно захранване, но успях. И след като веднъж натиснеш бутона, няма връщане назад, приятелю.

— А как ще се свържа с теб в рудника?

— Най-напред ще се свържеш, за да ми кажеш дали всичко върви по план, или отива по дяволите. И ще се свържеш с това.

Подаде му нещо като кутия.

— Сателитен телефон — обясни. — Ще имаш връзка с мен дори и в рудника. Вече съм го изпробвал. Ето това тук трябва да е отворено, за да може да се свърже със сателита. И без дълги обяснителни разговори. Само „да“ и „не“ за няколко секунди.

Карлос огледа телефона.

— Откъде го взе?

— Сам го сглобих от резервни части.

— А сигналът от сателита?

— Приспособих съществуваща платформа. Отидох в библиотеката и потърсих информация как да го направя. По-лесно е, отколкото можеш да си представиш, ако умът ти работи както трябва. Карлос, дявол да го вземе, това тук е нищо в сравнение с нещата, които трябваше да правим с подръчни материали във Виетнам. Така си спестих доста пари, които нямам.

Карлос го погледна с нескрито възхищение.

— Има ли нещо, което да не можеш да направиш?

— Момче, има много неща, които не мога да направя. И повечето са важни. Аз съм най-обикновен човек, който работи. И аз ходя до тоалетната.

— Кога ще стане това нещо?

— Ще ти кажа навреме. Скоро.

Карлос погледна още веднъж към височинката. Куори го наблюдаваше внимателно.

— Ще бъдеш скрит, но същевременно ще виждаш — каза Куори. — От близо.

— Знам — отговори Карлос и се загледа в един лешояд, който описваше лениви кръгове в небето.

— Ще има проблем само ако те го направят такъв. Иначе просто си отиваш.

Карлос кимна, без да отделя поглед от птицата.

— Ако не искаш, Карлос, мога да се сменя с теб, но ще ти го предложа само веднъж.

— Казах, че ще го направя.

Карлос си тръгна, а Куори отвори вратата на малката къща и влезе. Всичко беше готово, с изключение на едно. Но и то щеше да стане.