Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Братята ми са добри ченгета, но като синове нямат шесто чувство. И през ум няма да им мине, че татко е способен на подобно нещо. Или че майка ни може да му е изневерявала.

— А на теб ти минава?

Тя го погледна, после извърна лице.

— Да, минава ми.

Както обикновено Мишел шофираше, пренебрегвайки напълно всякакви ограничения на скоростта. Спря само два пъти, за да посетят тоалетна, и пристигнаха в къщата на баща й малко след пет на следващата сутрин, изпреварвайки директния полет с четири часа.

Мишел надникна в гаража и поклати глава. Колата на баща й не беше вътре. Отключи входната врата и влязоха в къщата. Огледа набързо и се увери, че няма никой.

— Баща ти има ли някъде сейф за оръжия?

— Мисля, че има само кутия за пистолет. Сигурно е в шкафа в спалнята.

Шон провери. Откри кутията, но вътре нямаше оръжие.

Седнаха на неоправеното легло и се спогледаха.

— Да се обадим ли на Боби? — попита Шон.

— Ще трябва да му обяснявам много дълго. Може би трябва да се срещнем с Дъг Рейгън. И да го попитаме защо забрави да ни каже, че е чукал майка ми.

— Имаш ли му адреса?

— Лесно ще го намерим. Както казват всички, този град не е голям. А може и да попитаме постоянната му приятелка Дона.

— Добре, нека първо вземем душ и се преоблечем. Отдавна не ми се беше случвало да пътувам цяла нощ с кола. Всъщност последния път пак беше с теб.

— Така си разширяваш хоризонтите. Изглежда, такава е съдбата ми в този живот.

Мишел взе душ първа в банята за гости. После надникна в коридора и извика:

— Ти си на ред, Шон.

Влезе, когато тя вече се бе увила с кърпата. Той повдигна нагоре чаша току-що направено кафе.

— Проявяваш ли интерес?

— Винаги.

Мишел седна на леглото с кафето в ръка, а той влезе в банята.

— Не мислиш ли, че трябва да вземем списъка с гостите от партито в съседната къща? — повиши глас тя, за да я чуе. — Да започнем да проверяваме и тях.

— Можем да го вземем от брат ти — отговори той. — Мисля, че полицията вече го е направила.

Мишел се приближи до вратата, когато той пусна душа.

— Предпочитам да го направим сами.

— Какво?

— Да го направим сами! — извика тя.

— Добре! Твоето желание е закон за мен!

— Това ще правим през деня.

Отговорът му обаче я накара да се усмихне.

Влезе в спалнята на баща си и се огледа. Снимката на майка й я нямаше. Погледна в кошчето за боклук. Не беше и там. Незнайно защо погледна под леглото. Снимката беше там. Извади я. Стъклото беше счупено. Вгледа се. Остро парче стъкло беше пробило лицата на родителите й.

Дотук ли беше стигнал четирийсет и три годишният им брак? Следващата мисъл беше не по-малко жестока.

А накъде се е насочил собственият ти живот?

Върна се със снимката в стаята за гости, седна на леглото и започна да трепери.

— По дяволите!

Изруга отново, стана и отиде до банята. Отново започна да трепери, поколеба си. Преглътна, отвори вратата и влезе. Продължаваше да трепери, ридания напираха в гърлото й.

Шон я видя през вратата на душ-кабината.

— Мишел? — Погледна я въпросително в очите, които изглеждаха готови всеки момент да плувнат в сълзи. — Какво правиш?

— Не знам. Не знам, по дяволите, какво правя!

Той взе кърпа, уви я около себе си и излезе от душ-кабината. Изведе я от банята и я сложи да седне на леглото. Седна до нея и тя облегна глава на рамото му.

— Мисля, че губя контрол — каза тя.

— Много ти се събра. Съвсем естествено е да се чувстваш потисната.

— Родителите ми са заедно от цяла вечност. Имаха пет деца. Четирима братя и аз, изтърсакът. Изтърсакът, който е последен в редицата.

— Не мисля, че който и да било те смята за изтърсак. Аз определено не мисля така.

Тя се обърна към него.

— А какво точно мислиш за мен?

— Мишел, аз…

Тя взе снимката със счупеното стъкло.

— След близо петдесет години брак остава само това?

— Мишел, все още не знаем какво всъщност се е случило тук.

— Имам чувството, че съм пропиляла толкова много от живота си!

— Олимпийска състезателка, агент на Сикрет Сървис, сега моя партньорка? — Опита се да се усмихне. — Мисля, че доста хора биха се радвали да се разменят с теб. Особено за партньорството ти с мен.

Тя не се усмихна на шегата. Не се и разплака. Наклони се към него и леко го целуна по устните.

— Не искам да губя повече време, Шон — прошепна в ухото му. — Нито секунда повече.

Целуна го пак и той отвърна. Притисна се към него.

Тогава Шон се дръпна.

Погледите им се срещнаха.