Дейвид Балдачи - Първото семейство

Сега скъпото му момиче се връщаше у дома.

Линейката си отиде, след като една медицинска сестра от реанимацията се увери, че апаратурата, с която разполага Куори, действа и е свързана правилно. После Куори затвори вратата и седна до Типи.

— У дома си, малка моя. Татко те доведе у дома!

Взе ръката й и започна да сочи различни неща в стаята.

— Ето я синята лента, която получи, когато написа стихотворението. Там е роклята, която мама ти уши за абитуриентския бал. Колко красива беше с нея, Типи! Не ми се искаше да те пускам да излизаш! Не. Не ми се искаше момчетата да те видят с нея. Толкова хубава беше!

Посочи с ръката й една снимка върху малка библиотека.

На нея беше цялото семейство. Майката, бащата и трите деца, когато още бяха малки. Даръл беше по бебешки пухкав и много сладък. По средата беше Сузи с непокорно изражение както винаги. От другата й страна беше Типи с шапка от вестник, килната на една страна, с пуснати до раменете руси коси. На устните й играеше чудната й усмивка, а очите й грееха закачливо.

Нищо вече не можеше да разплаче Куори. Но всеки път, когато погледнеше тази снимка с Типи, със смешната шапка, с очи, готови да превземат света, без да знаят, без дори да подозират и за миг отчаянието, опустошителната загуба, която чакаше всички тях, сълзите просто потичаха от очите му като студени капки дъжд през есента.

Остави внимателно дланта й върху леглото, стана и погледна през прозореца. Момичето му си беше у дома. И той щеше да се радва на това, докато можеше. После щеше да напише следващото писмо.

Обърна се към Типи и се заслуша в механичния шум от машината, която караше дробовете й да се издигат и спускат и сърцето й да бие. После погледна пак към снимката и успя, като затвори и отвори очи, да премести Типи от снимката в леглото. В този въображаем свят дъщеря му просто си почиваше. И поне в мислите му щеше да се събуди, да стане, да прегърне баща си и да продължи живота си.

Куори се отпусна на един стол и пак затвори очи, за да постои още малко в онзи друг свят.

Телефонът на Мишел отново иззвъня. Вече от два дни чакаха да им се обади познатият на Шон от армията, но явно не беше лесна работа да се съберат данни от три щата за отсъстващи безпричинно войници.

— Кой е? — попита Шон, и се облегна на стола си зад бюрото.

— Същият непознат номер, който звъня и преди.

— Отговори. И бездруго се чудим какво да правим.

Мишел сви рамене и натисна бутона.

— Ало?

— Мишел Максуел?

— Да, кой се обажда?

— Аз съм Нанси Дръмонд. Оставили сте ми съобщение във връзка с майка ви. Бях нейна приятелка.

— Но кодът на телефонния ви номер не е от Нашвил.

— О, съжалявам, не бях помислила за това. Обаждам се от мобилния телефон на дъщеря ми. Живее в Мемфис, но в момента е при нас. За по-далечни разговори е по-евтино да се използва мобилен телефон. У дома имаме само стационарен.

— О, да, разбира се. Защо не оставихте съобщение?

— Тези мобилни апарати и гласови пощи ме объркват. — И добави направо: — Стара съм.

— Няма проблем. Понякога и аз се обърквам.

— Не бях в града, когато е починала майка ви. Моите съболезнования.

— Благодаря. — Мишел седна зад бюрото си, а Шон започна да драска върху бележник. — Обадих ви се, защото… предполагам, вече сте чули, че майка ми не умря от естествена смърт.

— Да, чух, че е била убита.

— Кой ви го каза?

— Дона Ротуел.

— Добре, ето какво, мисис Дръмонд…

— Нака да си говорим на ти.

— Добре, Нанси, обадих се, защото исках да разбера дали имате някаква идея кой би могъл да иска да нарани майка ми.

Мишел очакваше звучно „не“, казано със задъхан, стъписан тон, но не чу нищо подобно.

— Когато казах, че съжалявам за майка ти, Мишел, това е самата истина. Харесвах я много. Но не мога да кажа искрено, че съм изненадана.

Мишел се изправи на стола си и направи знак на Шон, който престана да драска. После натисна един бутон и гласът на жената зазвуча в стаята.

— Значи не си изненадана, че някой е убил майка ми?

Шон пусна химикалката, отиде до бюрото на Мишел и седна върху него.

— Защо не си изненадана?

Мелодичният глас на Нанси Дръмонд изпълни стаята.

— Познаваше ли майка си добре?

— Всъщност не мисля, че я познавах много добре.

— Трудно е да кажа… след като си й дъщеря и не…

— Мисис… Нанси, да си говорим направо. Просто искам да разбера кой го е направил.

— Познавах баща ти бегло. С майка ти не се разбираха много добре. Сали обаче харесваше социалния кръг, който имахме. Много.