Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Да, няма проблем — кимна Шон.

— Добре — каза Киселата физиономия, събра екипа си и тръгнаха.

Шон я подкани:

— Да се махаме.

— Как? Надупчиха колата ти. Не видя ли?

Шон се вторачи в съсипания лексус, после се обърна рязко към Мишел.

— Не, не съм. Можеше да ми го кажеш по-рано.

— Да, имах толкова много време.

— Ще се обадя на пътна помощ, нещо против?

Докато чакаха да дойде сервизната кола, Мишел попита:

— Така ли ще оставим всичко това?

— Как?

Тя посочи къщата на Дътън.

— Така. Един от онези кретени се опита да ме убие. Не знам за теб, но аз го приемам лично. И Пам е искала да ни наеме. Мисля, че трябва да се заемем със случая и да го доведем до край. Дължим й го.

— Мишел, нямаме представа защо тя ми се обади и дали това изобщо има нещо общо със смъртта й.

— Ако няма, значи сме изправени пред майката на всички съвпадения.

— Така да е. Какво можем да направим според теб? ФБР и полицията вече действат. Не виждам много място за нас.

— Преди време подобно нещо не би те спряло — каза Мишел настойчиво.

— Сега е различно.

— Защо?

Той не отговори.

— Шон?

— Чух те.

— Какво му е по-различното?

— Различното е в хората, които са въвлечени.

— Кои хора? Дътънови ли?

— Не. Първата дама.

— Защо? Какво значение има тя в случая?

— Просто има, Мишел. Просто има значение.

— Говориш, като че ли я познаваш.

— Познавам я.

— Как така?

Той започна да крачи.

— Ами пътната помощ? — извика след него Мишел. Не получи отговор.

Сам Куори обичаше дома си или онова, което беше останало от него. Плантацията „Атли“ беше собственост на семейството му от двеста години. Някога земите се простирали с километри, обработвали ги стотици роби. Сега бяха останали осемдесет хектара, а реколтата прибираха работници от Мексико. Самата къща беше видяла и по-добри времена, но все още беше на мястото си и все още ставаше за живеене, ако човек не се притесняваше от течащия покрив, напуканите стени или мишките, които от време на време пробягваха по скърцащите дървени подове. Тези подове помнеха ботушите на генералите на Конфедерацията и дори на самия Джеферсън Дейвис, отбил се там за кратко малко преди поражението. Куори познаваше историята добре, но никога не се бе възторгвал от нея. Човек не избира семейството си или семейната си история.

Сега беше на шейсет и две, със снежна шапка от бяла коса, която изглеждаше още по-бяла заради обгорялото му от слънцето лице. Кокалест и здрав, със силен, властен глас, той прекарваше повечето си време на открито — по собствен избор, но и по необходимост. Прехранваше се със земеделие, но обичаше и да ловува, да лови риба, да се грижи за градината си. Беше това, което е. Човек на земята, както обичаше да казва.

Седеше зад претрупано изподраскано бюро в библиотеката. Зад същото това бюро поколения мъже от фамилията Куори бяха сядали, за да вземат важни решения, засягащи живота на другите. За разлика обаче от предците си, които бяха някак небрежни в тази си роля, Сам Куори гледаше на отговорността си сериозно. Управляваше „кораба“ спартански, за да осигурява не само себе си, но и хората, които все още работеха за него. В действителност обаче плантацията беше нещо повече от средство за препитание. „Атли“ беше всичко, което му беше останало.

Той се протегна назад в целия си ръст от един и деветдесет и сложи широките си загрубели и загорели от слънцето длани върху плоския корем. Огледа неумело нарисуваните портрети и черно-белите снимки на предците си, окачени по стените, и се замисли за ситуацията си. Беше от хората, които винаги си оставят време, за да премислят нещата. Почти никой вече не постъпваше така — от президента на Съединените щати през магнатите на Уол стрийт до мъжете и жените на улицата. Бързина. Всички искаха нещата да станат на мига. И заради това нетърпение отговорите, които получаваха, най-често се оказваха неверни.

Минаха трийсет минути, без дори да помръдне. Мозъкът му обаче беше далеч по-активен от тялото.

Най-накрая се наведе напред, сложи си ръкавиците и под бдителния поглед на дядо си, неговия съименник Самюъл У. Куори, който бе оглавил борбата срещу гражданските права в Алабама, започна да трака по изтритите клавиши на електрическата пишеща машина Ай Би Ем. Можеше да работи с компютър, но никога не беше притежавал такъв, макар че имаше мобилен телефон. Знаеше, че хората могат да крадат неща от компютъра ти, дори и да са в друга страна. Когато искаше да използва компютър, отиваше в местната библиотека. За да откраднат мислите му от пишещата машина обаче, трябваше да нахлуят във владенията му в „Атли“, а той силно се съмняваше, че дръзналите да го направят, ще излязат живи.