Дейвид Балдачи - Първото семейство

Приключи тракането с два пръста и извади листа. Прочете краткото съдържание още веднъж, после го сложи в плик и го запечата, но не с език, а с вода от една чаша на бюрото. Не смяташе да даде възможност да го проследят — чрез ДНК от слюнката или по друг начин.

Пъхна плика в чекмеджето на бюрото и превъртя близо стогодишния ключ, който продължаваше да работи като нов. Стана и се запъти към вратата, към светлината на деня, за да огледа своето разпадащо се владение. Мина покрай Гейбриъл, слабо единайсетгодишно чернокожо момче, чиято майка Рут Ан работеше за Куори като икономка. Потупа Гейбриъл по главата и му даде сгънат долар и стара пощенска марка — за колекцията. Гейбриъл беше умно момче, с необходимите способности, за да отиде да учи в колеж, и Куори беше решен да му помогне да опита. Не беше наследил предразсъдъците на дядо си или на баща си, който се възхищаваше на губернатора Джордж Уолас, поне от неразкаялия се Джордж Уолас, като на велик мъж, който „знае как да държи чернокожите, където им е мястото“.

Сам Куори вярваше, че всички хора си имат силни и слаби страни, които не са свързани с цвета на кожата. Една от дъщерите му дори се беше омъжила за цветнокож и Сам с радост му я бе дал за съпруга. Сега бяха разведени и той не беше виждал никой от двамата от години. Не обвиняваше за развода расата на бившия си зет. Не беше никак лесно човек да живее с най-малката му дъщеря.

През следващите два часа обиколи земите си с раздрънкания ръждясал пикап додж, гордо изминал повече от 300 000 километра. Най-накрая спря пред очукана стара каравана с прокъсан навес. В караваната имаше миниатюрна баня с тоалетна, печка на пропан, малък хладилник в шкафа под плота, нагревател за вода, тясно спално отделение и климатик. Куори се беше сдобил с караваната чрез бартерна сделка с едър търговец на селскостопански продукти, останал без достатъчно пари в брой във време, когато се изкупуваше реколтата. Беше прокарал подземен кабел до нея от таблото, захранващо плевнята, така че имаше и електричество.

Под навеса седяха трима мъже — и тримата от индианското племе коасати. Куори познаваше добре историята на коренното население в Алабама. Коасатите живееха от векове в централната северна част на Алабама, заедно с индианците мускоги, крийк и чероки на изток, и чикасо и чокто на запад. След Голямото прогонване на индианците през деветнайсети век повечето бяха изтласкани от Алабама в резервати в Оклахома и Тексас. Почти всички, които говореха езика коасати, сега живееха в Луизиана, но някои бяха успели да се върнат в Алабама.

Един такъв индианец бе дошъл по тези места преди години, малко след като Куори наследи „Атли“ от баща си, и живееше там оттогава. Куори дори му беше дал караваната за жилище. Други двама бяха там от около шест месеца. Куори нямаше представа дали смятат да останат. Харесваше ги. И те, изглежда, го харесваха. По принцип нямаха доверие на белите, но на него позволяваха да ги посещава и да споделя компанията им. В края на краищата технически земята беше негова, независимо че коасатите я бяха владели дълго преди в Алабама да се появи фамилията Куори или друг бял човек.

Той седна на бетонно блокче с дебела гумена подложка отгоре, за да пие бира с тях, да изпуши няколко свити на ръка цигари и да побъбри. Индианецът, на когото беше дал караваната, беше известен като Фред. Фред беше по-стар от Куори поне с десет години, беше дребен и прегърбен, с права бяла коса и лице, като че взето направо от скулптура на Ремингтън. Говореше най-много от групата, а и пиеше най-много. Беше образован човек, но Куори знаеше малко за личния му живот.

Доколкото можеше, Куори говореше с индианците на техния език. Познанията му по коасати обаче бяха ограничени. Те говореха английски заради него, но само с него. Не можеше да ги обвини. Белите хора бяха вършили свинщини с населението, което би могло да се нарече „коренно“ в Америка. Пазеше тези си чувства обаче за себе си, защото индианците не обичаха да ги съжаляват. Можеха да убият човек, ако ги съжалява.

Фред много обичаше да разказва как коасатите са получили името си.

— Означава „изгубено племе“. Нашите хора си тръгнали оттук преди много време на две групи. Първата група оставяла знаци, за да я следва втората. Само че покрай река Мисисипи всички знаци от първата група изчезнали. Втората група продължила напред и след време попаднала на хора, които не говорели нашия език. Нашите хора обяснили на онези, че са се загубили. А на нашия език, „коасаи“ значи „ние сме изгубени“. Тогава записали, че моите хора били коасати, което значи изгубени хора.