Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Колийн Дътън — каза Шон.

— Упоена ли е? — Мишел се вгледа в детето.

Шон повдигна единия клепач и видя разширената зеница.

— Така изглежда.

Във втората спалня лежеше момче в същото състояние като момичето.

— Джон Дътън — каза Шон, докато проверяваше пулса и зениците. — И той е упоен.

В третата стая нямаше никого. Четвъртата беше най-голяма. И не беше празна.

Мъжът лежеше на пода. Беше с панталони и тениска, бос. Едната страна на лицето му беше отекла и лошо насинена.

— Това е Тък Дътън, съпругът на Пам — обясни Шон и провери пулса му. — В безсъзнание е, но диша. Изглежда, са го ударили сериозно.

— Наистина трябва да повикаме ченгетата. — Мишел грабна слушалката от телефона на нощното шкафче. — Не работи. Сигурно са прекъснали линиите отвън.

— Звънни от мобилния.

— Изпуснах го, когато се опитаха да ме сгазят с пикапа.

— Кой се опита да те сгази?

— Едни момчета с картечни пистолети. Не видя ли никого, когато влезе?

Шон поклати глава.

— Чух стрелба, после влязох през задния вход. Чух още някакъв силен звук.

— Чул си как разбиват вратата на гаража. Май само аз съм се забавлявала тази вечер.

— Пам е мъртва. Тък е в безсъзнание. Джон и Колийн са дрогирани.

— Каза ми, че имали три деца.

— Така е. Изглежда, Уила я няма. Празната стая беше нейната.

— Била е в пикапа? Отвличане?

— Не съм сигурен. Ти какво видя?

— Тойота тундра, двойна кабина, тъмносиня. Не видях номера, защото полагах усилия да остана жива. Шофьор и стрелец. Мъже. На предното стъкло има поне една дупка от куршум.

— Ще ги разпознаеш ли, ако ги видиш?

— Не, но единият беше със специална бронежилетка, може би военна. Устоя без проблем на куршума от моя „Зиг Зауер“. И беше с черна маска, което прави разпознаването проблематично.

— Нямаше ли в пикапа дванайсетгодишно момиченце?

— Не видях. Може и то да е било упоено.

Шон извади мобилния си телефон, позвъни на 911 и предаде информацията. Прибра го и се огледа.

— Какво е това?

Мишел прекоси стаята и провери един сак, който се показваше наполовина от шкафа.

— Сак с дрехи, полуотворен. — Приклекна. — Има етикет. Полет 567 на „Юнайтед Еърлайнс“ до летище „Дълес“, с днешна дата. Извади книжна салфетка и улови с нея ципа на сака, за да го отвори още няколко сантиметра. — Мъжки дрехи. Трябва да са на Тък.

Шон погледна надолу към босите крака и фланелката на проснатия мъж.

— Вероятно се е прибрал, може би се е обадил на Пам и се е качил тук, да остави багажа си. Тогава… бам!

— Нещо ме тормози. Тази тойота тундра, която изскочи от гаража. Или е на Дътън, или лошите са вкарали своята кола вътре.

— Направили са го, за да не види никой, че качват в нея Уила.

— В пущинака? По това време? Оттук не можеш да видиш други къщи. Дори не съм сигурен дали има такива.

— А защо са взели Уила, а не някое от другите деца?

— И защо са убили майката и са оставили всички останали живи?

Шон безуспешно се опита да свести Тък.

— По-добре го остави. Може да има някакви вътрешни наранявания.

Върнаха се на долния етаж. Шон я поведе към кухнята и през нея към гаражите. Имаше три клетки за коли. В едната видяха мерцедес, нов модел, с четири врати. В другата имаше миниван крайслер. Третата беше празна.

Мишел посочи разбитата гаражна врата.

— Пикапът е бил тук. Знаеш ли дали Дътън са имали синя тундра?

— Не знам. По-вероятно обаче е да е била тяхна.

— Защото клетката е празна?

— Аха. Всички гаражи са пълни с всевъзможни боклуци, понякога дори и с коли. Щом има чиста клетка, значи е имало три коли, иначе третата клетка щеше да се използва за склад.

— Брей! Истински детектив!

Шон сложи длан върху предния капак на мерцедеса.

— Топъл е.

Мишел докосна една от гумите.

— Мокра е. Тази вечер валя. Сигурно Тък си е дошъл с него от летището.

Върнаха се във всекидневната и се втренчиха в трупа на Пам Дътън. Шон щракна ключа на осветлението с лакът, извади бележник и преписа буквите от ръката на жената.

Мишел приклекна и разгледа пръстите й.

— Под ноктите й, изглежда, има кръв и кожа. Може би се е защитавала.

— Забелязах. Дано открият нещо в масива с ДНК.

— А не трябва ли да има повече кръв? — попита Мишел.

Шон огледа трупа по-внимателно.

— Права си. Килимът би трябвало да е подгизнал. Струва ми се, че е срязана сънната й артерия. Кръвта й е изтекла доста бързо.

Мишел първа видя пластмасовото шишенце, което се показваше изпод лакътя на мъртвата жена.