Дейвид Балдачи - Първото семейство

Партито свърши, също и сбогуванията. Джейн Кокс се качи на хеликоптера. Не беше обозначен като „Марийн 1“, защото президентът не беше на борда му. Днес превозваше Б-отбора. Джейн нямаше нищо против. В личния живот тя и съпругът й бяха равни. На публични места тя заставаше на задължителните две крачки зад него.

Закопча колана на седалката си, а униформен морски пехотинец затвори вратата. С нея бяха четирима въоръжени с безкрайно търпение агенти на Сикрет Сървис. Издигнаха се във въздуха и след няколко минути пред очите й се разкри Кемп Дейвид, или „Кафезът“ както в Сикрет Сървис наричаха резиденцията, сгушена в планината Катоктин. Хеликоптерът се насочи на юг и след трийсет минути щеше да се приземи на моравата зад Белия дом.

В ръката си Джейн стискаше бележката, която Уила й беше дала, преди да си тръгнат. Благодарствено писмо. Усмихна се. Много често Уила подготвяше такива писма предварително. Сякаш беше написано от възрастен човек и звучеше прекрасно. Всъщност някои от обслужващия персонал би трябвало да се поучат от етикета, който спазваше малката й племенница.

Джейн сгъна писмото и го прибра. Останалата част от деня и нощта далеч нямаше да са толкова приятни. Имаше официални ангажименти. Бързо беше установила, че животът на първата дама представлява постоянно трескаво движение, често придружавано от пристъпи на отегчение.

Хеликоптерът докосна тревата. Тъй като президентът не беше на борда, нямаше фанфари и суетня, докато Джейн крачеше към Белия дом. Съпругът й вероятно беше в работния си кабинет, недалеч от Овалния. Когато се беше съгласила да застане до него в надпреварата му за най-високия пост в страната, беше поискала няколко неща. Едното от тях беше винаги да може влиза в кабинета му, без да го уведомяват, без да е в списъка на посетителите.

— Аз не съм посетител — каза му тя тогава. — Аз съм съпругата ти.

Приближи личния секретар на президента, официално титулуван „специален асистент“. В момента надзърташе през шпионката на Овалния кабинет, защото се канеше да влезе и да прекрати срещата, която продължаваше повече от предвиденото. Беше длъжен да се грижи за графика на мъжа й и да му помага да работи максимално ефективно. Правеше го, като ставаше по тъмно и посвещаваше всяка секунда от времето си на нещата, от който се нуждаеше той, като често дори ги предвиждаше, преди самият президент да е разбрал, че са му необходими. Навсякъде другаде, помисли си Джейн, освен в Белия дом една такава личност щеше да се нарича чисто и просто съпруга.

— Изгони ги, Джей, защото влизам — каза му тя.

Той се зае веднага. Никога не я беше карал да чака. И никога нямаше да го направи, ако искаше да запази работата си.

Тя прекара няколко минути с президента, разказа му за рождения ден, после отиде в жилищната част, за да се освежи и преоблече за приема, на който щеше да бъде домакиня. Когато след няколко часа се стъмни, Джейн се върна в „официалния“ си дом, свали обувките си и изпи чашата чай, от която отдавна се нуждаеше.

На трийсет километра оттам дванайсетгодишната Уила Дътън изпищя.

Шон погледна Мишел, докато караше. Бегъл, преценяващ поглед. И да го беше усетила, тя не го показа. Взираше се право напред.

— Кога се запозна с тях? — попита тя.

— Когато ги охранявах. Поддържахме връзка и след това. Наистина са симпатично семейство.

— Добре — кимна Мишел разсеяно, забила поглед в пътя пред тях.

— Виждала ли си Хорейшо напоследък?

Пръстите й се стегнаха около картонената чашка кафе от „Старбъкс“.

— Защо ме проследи до кабинета му?

— Защото знаех какво се каниш да направиш.

— И какво беше то по-точно?

— Да влезеш и да разбереш какво си му казала, когато те е хипнотизирал.

Мишел замълча.

— Е? Успя ли да разбереш?

— Доста късно е за посещения.

— Мишел, мисля, че трябва да поговорим…

— Аз пък мисля, Шон, че не трябва да ходим там.

Шон се вгледа в спускащия се мрак.

— Не отговори на въпроса ми — подкани го тя след малко.

— И ти не отговори на моя — отвърна той с раздразнение.

— Добре. Защо отиваме там толкова късно?

— Не съм го решил аз.

— Мислех, че се отбиваме ей така, за да оставим подарък за рожден ден.

— Купих подаръка, след като тя ми се обади. Тогава си спомних, че днес малката има рожден ден.

— Защо тогава ти се обади?

— Струва ми се, че е свързано с работа.

— Твоето симпатично семейство има нужда от частен детектив?

— И не иска да чака.