Дейвид Балдачи - Първото семейство

Фред разпери късите си ръце.

— Тази земя е на племето ми. Дойдох си у дома.

Куори нямаше намерение да му казва, че земята не е на индианците, а е американска, собственост на семейството му. Харесваше този индианец. Обичаше да му носи „Джим Бийм“ и цигари и да слуша историите му.

Вдигна усмихнат бирата си.

— За пристигането у дома!

— За пристигането у дома! — извикаха всички заедно.

След няколко минути влязоха вътре, за да се отърват от комарите и да вдигнат още няколко безсмислени тоста. Един от индианците включи телевизора, намести антената и образът се изчисти. Даваха новини. Докато отпиваше, Куори премести поглед върху екрана и скоро престана да чува брътвежите на Фред.

Основна новина беше отвличането на Уила Дътън. Току-що беше изтекла информация, която до този момент не беше оповестявана публично. Когато чу каква е, Куори стана. По ръцете на мъртвата жена имало надписи. Букви, които нямали никакъв смисъл. Полицията се опитвала да ги разчете.

Куори скочи от най-високото стъпало на караваната направо в прахоляка и изплаши старото куче толкова много, че то изскимтя и се сви на кълбо. Когато Фред излезе на вратата, за да види какво става, Куори вече беше яхнал коня и препускаше към „Атли“. Фред поклати глава, промърмори нещо за побърканите бели хора и се прибра в караваната.

Куори откри Даръл в плевнята. Младежът загуби ума и дума, когато видя как баща му се спуска към него като разярен централен нападател. Куори залепи гърба му за стената и подпря лакът в гърлото му.

— Написал си нещо на ръцете й! — изрева.

— Какво?!

— Написал си нещо на ръцете й! Какво, по дяволите, написа?

— Остави ме да дишам и ще ти кажа!

Куори отстъпи, но след като блъсна сина си в стената. Задъхан, Даръл му каза какво е написал.

— Защо, по дяволите, го направи?

— Когато жената умря, се изплаших. Мислех си, че така ще ги заблудя.

— Това, което си направил, е глупаво!

— Съжалявам, татко.

— Естествено, че ще съжаляваш.

— Ама го написах така, че никой няма да разбере.

— Покажи ми точно как го написа.

Даръл грабна стар каталог за семена, откъсна лист и написа на него буквите със стара химикалка.

Куори взе листа и го разгледа.

— Виждаш ли, татко! Нищо не могат да разберат! Ти нали знаеш какво пише?

— Разбира се, че знам какво пише — тросна се той.

Куори излезе вън. Още беше светло, макар и залезът вече да багреше облаците в огненочервено. Не забеляза, че Даръл е излязъл след него и го гледа с лице, което просто копнееше за похвала, задето е измислил такава хитрина. И никога нямаше да разбере, че със съвсем същото изражение на лицето Куори беше гледал майка му в деня на смъртта й.

Куори запали клечка кибрит и изгори листа без остатък. Проследи го с поглед, докато лекият ветрец понесе пепелта и я разпиля по земята.

— Всичко наред ли е, татко? — попита Даръл неспокойно.

Куори посочи остатъците от пепел.

— Извърши второ провинение, момче. Още едно, и това ще е краят, нищо че си ми син.

Обърна се и се отдалечи.

Семейство Максуел, Шон Кинг и голяма група опечалени слушаха свещеника. Той прочете с подобаващо тържествен тон откъси от Светото писание, после отстъпи встрани и остави хората да минат покрай обсипания с цветя ковчег, да го докоснат и да се сбогуват с покойницата. Братята на Мишел минаха като една група, следвани от останалите. По-късно, когато потокът опечалени намаля, Франк Максуел сложи ръка върху ковчега и наведе глава. Мишел наблюдаваше баща си, застанала до Шон. Най-накрая той избърса очите си с длан, все още с наведена глава. Мина покрай тях и се отправи към колата си. Мишел понечи да го задържи с ръка, но в последния момент се отказа.

— Няма ли да отидеш? — попита я Шон.

— Къде?

— При ковчега.

Мишел се вторачи в махагоновия сандък, в който лежеше майка й. Гробарите чакаха отзад, за да го спуснат в земята. Беше облачно. Скоро щеше да завали и сигурно искаха да свършат по-бързо. Имаха и други погребения.

Мишел Максуел се страхуваше от малко неща, но в момента гледаше едно от тях.

— Ще дойдеш ли с мен?

Шон я хвана за ръката и заедно отидоха отпред. Мишел сложи длан върху ковчега. Пръстите й докоснаха няколко цветчета.

— Никога не е харесвала лилии — отбеляза Мишел.

— Какво?

Мишел посочи цветята върху ковчега.

— Предпочиташе рози.

Веднага след това рязко дръпна ръката си като ужилена.

— Добре ли си?

Тя се втренчи в дланта си. Там нямаше нищо. Не беше ужилена или ухапана. А лилиите нямаха тръни.