Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Не, нямаме. Битката за държавните поръчки е жестока, но не чак толкова.

— Браво. Благодаря ти, че използва логичното си мислене. Друга версия е, че онзи тип е свързан с изчезването на Уила и смъртта на Пам, а няма нищо общо с твоята каша.

— Възможно ли е такова нещо? Защо ще се обажда на Пам и ще иска да се срещне с нея, ако се готви да постъпи така?

— Никога ли не си чувал за срещи под фалшив претекст с цел получаване на вътрешна информация? Мислех, че вие, които се занимавате с държавни поръчки, сте спецове в тази област.

— О, да… — каза Тък. — Май разбирам какво имаш предвид.

— Каза ли на ФБР за тези неща? За Касандра и мъжа, когото си видял с Пам?

— Разбира се, че не. Чакай малко… Трябваше ли?

— Не питай мен. Аз не съм ти юридически съветник. А когато се върна в града, ще трябва да изясня някои неща със сестра ти.

— Когато се върнеш? Къде си сега?

— В Тенеси.

— Защо?

— Заради едно погребение.

— Боже… щях да забравя. Погребението на Пам е в петък. Джейн ще се погрижи за всичко.

— Сигурен съм, че ще го направи.

— Ще се върнеш ли дотогава?

— Да, ще се върна. Само че… Ето какво. Ще отида на погребението заради Пам, не заради теб. И… докато си говорим откровено, кажи ми, Уила ли беше осиновеното дете?

— Какво? — попита Тък шокиран.

— При аутопсията се установи, че Пам е имала две раждания с цезарово сечение и че не е можела да ражда по нормалния начин. Имате три деца, значи едното трябва да е осиновено. Уила ли е?

Тък затвори телефона.

— Благодаря за отговора — каза Шон сам на себе си.

Куори измъкна голямата халка с ключове, намери който му трябваше и отвори дебелата десет сантиметра врата, поставена там преди близо двеста години. „Атли“ представляваше динамична смесица от стилове — беше отчасти рожба на заможния Юг, отчасти — творение на полуграмотни бели, отчасти — отражение на американската история. Последното се илюстрираше от помещението, в което Куори влизаше сега. Беше под голямата къща, вкопано толкова дълбоко в земята, че никога не можеше да се отърве от сладникавата миризма на твърда червена глина. Тук предците на Куори бяха затваряли най-непокорните си роби за продължителни периоди, така че да не подстрекават останалото „несвободно“ население. Куори беше махнал от стените халките за оковаване на китки и глезени, както и преградите, които бяха отделяли затворниците едни от други, за да не би да се почувстват силни в множеството си. Можеше да живее и без тази част от фамилната си история.

Тук долу бяха умирали хора. Куори знаеше за това от отличния архив, оставен от семейството му на робовладелци. Мъже, жени, дори деца. Понякога, когато слизаше нощем, имаше чувството, че чува стоновете им, последните издихания, едва доловимите прощавания.

Затвори вратата зад себе си и заключи. Както правеше винаги, погледна дългите бразди, оставени от нокти на хора, стремящи се към свободата си, върху рязания с ръчен трион дъб. Ако се вгледаше достатъчно внимателно, човек би могъл да види по дървото стари следи от кръв. От същите архиви Куори знаеше, че никой не е успял да избяга оттук.

Сега стените бяха скрити зад боядисани шперплатови плоскости. Съвсем сам беше направил рамките върху стените, а после със здрав чук и собствените си ръце беше наковал дебелите плоскости. Работата не беше лека, но усилията му доставяха удоволствие. Винаги предпочиташе да прави неща, от който в края на деня се чувстваше уморен.

И върху шперплатовите плоскости сега бяха представени резултати от усилия, отнели цели години от живота на Куори. Имаше ученически черни дъски, които бе взел от училища, осъдени да бъдат разрушени, както и бели дъски за писане с маркер, които бе купил евтино от фалирали фирми, разпродаващи имуществото си. Повърхностите им бяха изписани с прецизния наклонен почерк на Куори, усвоен в частното домашно училище. Линии свързваха отделни бележки, а други линии пресичаха списъци с факти. Навсякъде имаше кабарчета с червени, сини и зелени пластмасови главички, свързани с конци. Приличаше на някакво произведение на изкуството, създадено от математик или физик. Понякога имаше чувството, че е нещо като Джон Наш в този малък кът в Югоизточна Алабама. С изключение на параноята и шизофренията му. Една от съществените разлики между него и физика нобелов лауреат беше, че в неговите писания нямаше нито сложни формули, нито числа, ако не се броят някои дати. В голямата си част това бяха думи, които разказваха една сложна история.