Дейвид Балдачи - Първото семейство

Именно тук, нощ след нощ, Куори беше събирал на едно място отделните късчетата от историята. Откакто се помнеше, умът му винаги схващаше света като движение на твърди тела и течности. Когато за пръв път разглоби двигател, успя да си представи съвършено ясно как искрата запалва горивото и всички следващи процеси в системата с вътрешно горене. Дори и най-сложните схеми и чертежи, които за обикновените хора бяха непонятни ребуси, за него бяха ясни като бял ден.

Същото беше и с всичко останало — самолети, оръжия, земеделско оборудване с толкова сложни части, че дори професионални монтьори понякога се напиваха до безпаметност, тъй като не можеха да се справят. Куори обаче не помнеше случай да не е разбрал как нещо работи. Вярваше, че е наследил дарбата от майка си, тъй като похотливият му баща, расистът, не умееше да запали дори двигателя на колата с ток от външен акумулатор. Куори беше от една бързо изчезваща порода американци, които наистина умеят да правят всичко.

Докато наблюдаваше творението на живота си, му мина през ум, че то представлява определена комбинация от време, място и възможности, нещо като карта със съкровище, която го е отвела там, където би трябвало да стигне. Която го е накарала да направи каквото е трябвало. И каквото трябваше да продължи да прави и в бъдеще. В близкото бъдеще.

В средата на стаята имаше стари очукани шкафове за папки, в които беше събрал проучванията, помогнали му да запълни празнините по стените. Беше пътувал много, беше говорил с много хора и беше изписал стотици страници, които държеше в шкафовете — макар че истинските плодове на проучванията му бяха по стените.

Погледът му се спря в единия край на „мозайката“, където всичко беше започнало, и постепенно стигна до другия край, където всичко беше обобщено. От единия до другия край точките най-накрая бяха свързани. Някои сигурно биха сметнали, че стаята е убежище на маниак. Куори би се съгласил с това. За него обаче тя съдържаше и единствения път към най-трудно постижимата цел на света.

Не само истина, но и справедливост. Те не бяха непременно взаимно изключващи се, но Куори беше установил, че е ужасно трудно да се съчетаят. Никога не се беше провалял в нищо, което беше решавал да постигне. И все пак умът му често се рееше над възможността да се провали именно в това.

Отиде в далечния ъгъл, където имаше малко пространство, отделено с дървена преграда, и погледна металните контейнери, сложени там заедно с тръби, измервателни прибори и маркучи. На дървен тезгях имаше и остатъци от оловна изолация за проводници. Той потупа един контейнер и брачната му халка издрънча по метала.

Най-брилянтният му удар.

Заключи вратата, отиде в библиотеката, сложи си ръкавиците, мушна лист в пишещата машина и се зае да пише. Появяващите се на хартията думи не бяха нови за него и не криеха изненади. Те бяха в главата му отдавна. Привърши, сгъна страницата, извади от джоба си ключ, пусна го в предварително адресиран плик заедно с писмото, запечата плика и се качи на стария пикап. Този път пусна писмото в кутия на триста километра — в Кентъки.

Върна се в „Атли“ сутринта. Макар и да беше шофирал цяла нощ, не беше уморен. Сякаш с изпълнението на всяка следваща стъпка от плана енергията му се подновяваше. Закуси с Гейбриъл, Даръл и Карлос, после помогна на Рут Ан да измие чиниите в кухнята. След шест часа работа на полето заедно със сина си беше плувнал в пот. Смяташе, че писмото ще стигне до предназначението си през следващите ден — два. Питаше се каква ли ще е реакцията им. Паниката, която ще последва.

Мисълта го накара да се усмихне.

След вечеря яхна един от конете си и отиде до караваната на Фред. Скочи на земята, седна на бетонния блок отпред, който служеше за стол, и раздаде на приятелите си индианци цигари и кутии бира „Ред Бул“. После влязоха в караваната и изслуша няколко истории, които Фред разказа за младостта си в резервата в Оклахома заедно със сина на вожда Джеронимо, както той твърдеше.

— Там не бяха ли чероки? — попита Куори небрежно, докато гледаше как помиярът на Фред се ближе и се търкаля в прахоляка в опит да се отърве от бълхите. — Джеронимо не беше ли апачи?

Фред го погледна. Изражението на лицето му, изсечено сякаш с кремък, бе едновременно развеселено и сериозно.

— Мислиш ли, че хората, които са като теб, могат да различават хората като мен?

Другите индианци се засмяха. Куори също се ухили и поклати глава.

— Защо тогава дойде тук? Така и не ми стана ясно.