Дейвид Балдачи - Първото семейство

Шон изтича след него.

— Гейбриъл!

Мишел се приближи до един от пожарникарите и му показа служебната си карта.

— Открихте ли някого? Чернокожа жена?

Мъжът я погледна мрачно.

— Открихме… останки.

После погледна към Гейбриъл, който обикаляше наоколо и се мъчеше да открие майка си.

Мишел се обърна и закуцука към него. Момчето седна на земята и се разплака. В ръката си стискаше нещо. Някакъв обгорял парцал. Мишел приближи и видя, че е парче от престилка.

Докато Шон и Мишел се опитваха да утешат момчето, Уила дойде до него през купищата димящи развалини и го прегърна през раменете.

Гейбриъл вдигна очи към нея.

— Беше… на майка ми — прошепна той.

— Съжалявам — каза Уила. — Много съжалявам, Гейбриъл.

Той я погледна. Лицето му беше изкривено от скръб. Кимна й в знак на благодарност и отново заплака. Уила го прегърна още по-силно.

Шон погледна Мишел.

— И през ум не ми мина, че майка му е изложена на опасност — прошепна той.

— Нямаше как да го предвидим. Мислиш ли, че е дело на Куори? За да заличи всички доказателства?

— Не знам.

Двамата се отдръпнаха и се загледаха в двете седнали деца, едното прегърнало другото. Беше ясно, че си мислят едно и също.

Уила все още не знаеше, но щеше да преживее съвсем същата мъка. И никой от двамата нямаше сили да й го каже.

Още преди огъня в „Атли“ да бе изгаснал напълно и къщата на Сам Куори да престане да съществува, Джейн и Дан Кокс кацнаха в базата „Андрюс“.

Джейн разказа на Дан какво бе направила. Той я поздрави за бързата реакция и я целуна. Въпреки че вероятно бе загубило племенницата си, първото семейство се върна в Белия дом в по-добро настроение от доста време насам.

Наистина бяха оцелели. За пореден път.

Цялата страна ликуваше заради завръщането на Уила Дътън. Смъртта на майка й допълнително изостряше сетивата и придаваше горчиво-сладък привкус на събитието. Сега Уила беше храброто момиче на Америка, макар и да не се появяваше често, защото семейството й я пазеше от прекалено медийно внимание.

С видимо облекчение Дан и Джейн Кокс не спираха да говорят за това по време на предизборната кампания и не пропускаха да поискат от обществеността и медиите да се съобразят със скръбта на момичето.

Ако Уила беше новина номер едно, веднага след нея бе опитът за атентат срещу президента Дан Кокс, осъществен от все още неизвестни извършители, разследването, срещу които продължаваше. Въпреки че самият той говореше за премеждието кратко и сдържано, хората от екипа му не пропускаха повод да изтъкнат каква смелост са проявили той и съпругата му и как са рискували собствения си живот, за да се опитат да спасят племенницата си и да осуетят заговора, който повечето хора смятаха за дело на терористи, планирали да убият президента.

Сега рейтингът му бе толкова висок, че дори опозицията открито признаваше, че е невъзможно да спечелят предстоящите избори. Джейн никога не се бе радвала на по-голяма популярност. Снимката й се появи на кориците на няколко списания, непрекъснато я канеха за участие в различни телевизионни предавания и я показваха по новините. Хората, които я познаваха обаче, намираха някаква промяна — въпреки че беше все така усмихната, а физически видът й не се бе променил, макар и да бе малко отслабнала. Очите й бяха загубили някогашния си блясък.

Шон Кинг и Мишел също попаднаха в лъча на прожекторите, колкото и да не им се искаше. След като президентът и агент Уотърс разказаха какво са направили, за да осуетят заговора, започнаха така да ги заливат с молби за интервюта, че и двамата трябваше да сменят жилищата си и да си променят имената.

Разказаха на Уотърс какво се бе случило в рудника. Че там бяха Даян Уол, Даръл и Сам Куори. Бяха се опитали да проникнат в срутените галерии, но ставаше все по-ясно, че каквито и улики да е имало, ще си останат завинаги заровени там.

Когато Уотърс ги попита за мотивите на Куори да извърши всичко, те отговориха, че не знаят.

Ранената ръка на Шон постепенно заздравяваше, а Мишел вече беше минала от патерици на гипсов ботуш. Гейбриъл като по чудо нямаше никакви сериозни физически наранявания. Емоционалното сътресение от загубата на майка му и на дома му обаче си казваше думата.

Шон и Мишел се чудеха какво да правят с него.

— Не можем просто да го оставим в социално заведение — каза Мишел.

— И на мен не ми се иска да го направим. Иска ми се да му намерим истински дом и семейство.