Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Хайде, бягай! — извика Куори на Шон, който беше пред него и стискаше ранената си ръка. — Всеки момент ще гръмне следващият!

Докато тримата преминаваха през купчина отломки в дима и хаоса, не забелязаха Гейбриъл и Уила, свити в една странична галерия. Бяха се скрили там, след като таванът едва не бе паднала върху тях.

След миг се взриви още един заряд и планината се разтресе пак. От тавана се посипаха нови парчета.

Най-накрая тримата стигнаха до изхода и изскочиха навън. Куори пусна Мишел на земята и остана на четири крака, задъхан като маратонец.

Мишел държеше глезена си и гледаше Куори. Беше покрит с прахоляк и с бялата коса и загорялото от слънцето лице приличаше на оцелял след някакъв апокалипсис. И донякъде беше така. За всички тях.

— Ти спаси живота ми — успя да изпъшка Мишел.

Куори огледа Шон и видя окървавената му ръка. Откъсна ръкава на ризата му и я стегна с него над раната, за да спре кървенето. Когато се отдръпна, Шон видя белезите от нажеженото желязо върху ръката на Куори. Погледна въпросително Мишел. И тя ги беше видяла.

Изведнъж Шон изтръпна.

— Къде са децата?

Куори и Мишел започнаха да се озъртат.

— Уила? Гейбриъл! — извика тя.

Куори вече се бе втренчил във входа на рудника.

— Още са вътре — каза той.

Обърна се и се спусна натам точно когато поредната експлозия разтърси земята.

Шон скочи на крака, за да отиде с него.

— Шон! Недей! — извика Мишел и стисна ръката му. — Не влизай там повече! Цялата планина ще се срути всеки момент!

Той се освободи от хватката й.

— Аз накарах Гейбриъл да влезе там. Аз обещах на майка му да го върна жив и здрав.

Сълзите се стичаха по изпоцапаното лице на Мишел. Искаше да каже нещо, но не се получи. Шон се обърна и хукна към рудника.

Мишел се изправи, опита да тръгне след него, но се свлече на земята и стисна счупения си глезен.

Куори беше по-напред от Шон и тичаше, гонен от страха. Шон обаче скоро го настигна.

— Гейбриъл! Уила! — изкрещяха двамата едновременно.

Чуха нещо вляво от себе си. Видяха разклонението в галерията точно когато поредният взрив срути друга част от мината. Всичко наоколо стенеше и пъшкаше, падаха цели скали. Съвсем скоро, дори и да нямаше нови експлозии, рудникът щеше да се срути.

Намериха децата сгушени един до друг до купчина камъни. Грабнаха ги и хукнаха към изхода.

Още един заряд се взриви на около двайсет метра и ги събори на пода. Надигнаха се и започнаха да кашлят и да плюят прахоляк. Ушите им пищяха, телата им бяха на границата на физическата издръжливост. Станаха и успяха някак да продължат напред. Скоро се появи изходът. Видяха светлината. Шон притисна Уила към гърдите си и хукна с всички сили. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от усилието.

Най-накрая излязоха и Шон спусна момичето на земята.

— Бягай, бягай при Мишел! — извика й той.

Уила хукна към Мишел, която беше успяла някак да се изправи, като се подпираше на една скала.

Куори, все още в рудника, беше уморен до припадък и беше загубил сигурната си походка. Спъна се в един камък и падна. Гейбриъл спря и се обърна назад.

— Върви, Гейбриъл! Върви!

Гейбриъл не продължи. Върна се и помогна на Куори да стане.

После двамата се спуснаха към вратата. Към дневната светлина. Небето на Алабама беше красиво. Слънцето се беше издигнало високо.

Шон отново влезе вътре.

— Хайде! — извика им. — Бързо!

Грабна Гейбриъл за ръка и го задърпа към изхода.

Мишел и Уила наблюдаваха от разстояние. Виждаха силуетите на тримата в тъмнината на рудника. Тичаха със сетни сили.

— Хайде! — пищеше Уила.

— Шон! Бягай! — изкрещя Мишел.

Метър. Половин.

Най-накрая Шон изскочи навън.

Последният заряд избухна.

Минната галерия се срути изцяло и навън се понесе облак прах и дим.

Няколко минути по-късно видяха Шон Кинг, легнал по гръб, покрит с прахоляк.

Върху него беше Гейбриъл — все още дишаше.

Нямаше обаче и следа от Сам Куори. Беше останал в рудника, затрупан под тонове скали.

Дан Кокс беше получил образованието си в най-престижните учебни заведения на страната. Беше успял почти във всички свои начинания. Като президент се справяше отлично както с външнополитическите, така и с вътрешните проблеми. В интелектуалната му броня нямаше много пробойни. И въпреки това хората, които познаваха първото семейство, биха се съгласили, поне на четири очи, че Джейн Кокс е по-умна от съпруга си. Или най-малкото — по-хитра.