Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Мислех, че те познавам. Мислех, че те уважавам. Мислех, че си истинска. А всъщност всичко е било дим и прах в очите, нали? Както всичко друго в този град. Зад завесата няма нищо!

— Мисля, че е време да напуснете дома ми.

Мишел застана до Шон.

— Тръгваме си, Джейн — каза Шон. — Само не забравяй едно. Това тук не е твой дом. Принадлежи на американския народ. Ти и мъжът ти сте само наематели.

— Вестникарският бизнес е гаден, нали, Марти? — подвикна Шон. — Вече никой не иска да чака да излезе вестникът. Четат новините в интернет. Дори и да са измислени.

Беше полунощ. С Мишел бяха край една подпорна колона в подземен паркинг в центъра на Вашингтон. Мъжът, който крачеше към тях, спря и се засмя. Мишел и Шон застанаха в светлото петно под лампата на тавана.

Шон се ръкува с Мартин Детерман и представи Мишел.

— Че кой бизнес не е гаден в наши дни? — попита Детерман.

Той беше нисък, с гъста сивееща коса и силен глас. Зад очилата му шареха проницателни очи.

— Да очакваш от хората да губят време да четат, а после и да мислят… Пази боже!

Шон се ухили.

— Марти, никой не обича ревльовците!

— А вие какво се криете тук? — Той се озърна в празния паркинг. — Имам чувството, че съм в сцена от „Цялото президентско войнство“.

— А мислиш ли, че малко информация би могла да увеличи продажбите ти на вестници?

Детерман се засмя.

— Бих предпочел да получа „Пулицър“ за тази цел, но винаги изслушвам предложенията. Някой ден мога да напиша автобиографията ти от твое име, а? Кой знае, след като толкова мастило се изписа за вас напоследък, може и да успеем да я продадем на някой издател за седемцифрена сума.

— Не се шегувам за информацията обаче.

Детерман стана сериозен.

— Всъщност надявах се, че не се шегуваш. Какво имаш?

— Ела. Ще е нужно малко време.

Шон беше наел стая в мотел наблизо. Потеглиха натам.

— Откъде се познавате вие, двамата? — попита Мишел, докато минаваха по Джордж Уошингтън Паркуей покрай река Потомак.

Детерман тупна Шон по рамото.

— Този тук ме представляваше при развода ми. Без да знам, бившата ми смъркала кокаин. Измъкна спестяванията ми, изневери ми с шофьора на куриерската фирма и като капак прояви наглостта да отрови златната ми рибка. И пак поиска половината от всичко, когато се ядосах и реших да я изритам от живота си. След като Шон се зае с нея, старата Урсула не получи нищо. Дори й взех кучето, което беше добре, защото животното обичаше повече мен.

— Мисля, че Марти преувеличава ролята ми, но както и да е. Понякога украсява истината, но иначе е невероятен репортер.

— Но все още чакам „Пулицър“. — Журналистът погледна голямата препълнена папка, която Шон беше оставил до себе си на седалката. — Тук ли е?

— Ще разбереш съвсем скоро.

Влязоха в стаята. Шон затвори вратата и каза:

— Да се захващаме.

Прегледаха методично всички снимки, които Мишел беше направила в „Атли“, и разказаха на Детерман какво са научили, започвайки от разследването за дезертьорство и историята, описана от Куори по стените в мазето на къщата, до срещата им със смъртта в рудника.

Когато му разказаха как първата дама е опожарила „Атли“, той не се сдържа и възкликна:

— Правите си майтап с мен!

— Де да беше така.

Шон му показа също и някои от папките, които беше взел от „Атли“ и които даваха обща представа за Куори и търсенето му на справедливост.

Детерман си водеше бележки през цялото време и задаваше въпроси. В един момент отидоха да си вземат кафе и после продължиха с часове. След изгрева на слънцето пак излязоха, за да пият кафе и да закусят в стария град. Докато се хранеха край реката и гледаха как от летището в далечината излитат самолети, продължиха да разговарят за случилото се. Върнаха се в стаята, където отново трябваше да търпят дима на неспиращия да пуши репортер, и продължиха да коментират нещата, които знаеха, и нещата, за които само подозираха. Когато свършиха, слънцето беше вече високо в небето и беше станало време за обяд.

Детерман се облегна назад и се протегна.

— Знаете ли, че това е най-изумителната гадост, която съм чувал?

— Внимавай да не засмучеш от нея — подсмихна се Шон. — Неприлично е.

— Не, сериозно. В сравнение с това Уотъргейт и Моникагейт приличат на пишкане в училищния двор след футболен мач.

— Значи ни вярваш? — каза Мишел.

— Дали ви вярвам? Кой би могъл да измисли такова нещо? — Журналистът посочи снимките и листата, пръснати по масата. — И не е без доказателства.