Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Обичаше я — обади се Гейбриъл. — Без съмнение.

— И понеже някой я е наранил, той го е мразел.

— Може би е така — каза Шон.

— Освен това обаче той каза, че винаги трябва да можеш да се освободиш от омразата, защото иначе ще те разяде отвътре. И няма да допусне никаква любов.

Уила вдигна очи към Гейбриъл. Двете деца се гледаха дълго време.

— Мисля, че мистър Сам е бил прав, Уила. И за двама ни.

Една сълза капна върху новата риза на Гейбриъл. Сълзи се стичаха и по лицето на Уила.

Мишел се обърна настрана, а Шон въздъхна.

— Значи вече няма да го мразя — заяви Уила.

Сега очите на Мишел се насълзиха и тя се опита да се скрие зад гърба на Шон.

— Добре, Уила — каза той с дрезгав глас. — Това е чудесна мисъл.

Уила прегърна тримата един след друг и изтича обратно в къщата.

Шон, Мишел и Гейбриъл останаха на място още малко.

— Хубаво е да имаш такива приятели — обади се тихо Гейбриъл.

— Да — съгласи се Мишел. — Хубаво е.

В деня на изборите, подпомогнат от мълвата за собствения му героизъм и драматичното завръщане на племенницата му, Дан Кокс спечели втори мандат в Белия дом с преднина, каквато дотогава не беше регистрирана в президентски избори в Америка.

Два месеца след встъпването в длъжност Мартин Детерман, който напоследък работеше денонощно върху материала на живота си, най-накрая успя да го публикува в „Уошингтън Поуст“ на девет страници. Той мъдро описваше дългогодишните усилия на Сам Куори, но добавяше и професионалния си нюх на разследващ журналист и най-важното — солидни доказателства. Материалът му беше подкрепен с факти и източници, толкова педантично изброени, че всички медии по света веднага разпространиха новината, а някои дори добавиха нови, още по-добре прикривани факти от миналото на Дан Кокс.

И Марти Детерман беше номиниран за „Пулицър“.

Възмущението, което се надигна в цялата страна, помете Дан и Джейн Кокс. Един дъждовен ден през април Дан Кокс, унизен и опозорен, направи обръщение към сънародниците си от Овалния кабинет и обяви, че по обяд на следващия ден ще подаде оставка.

Което и направи.

Месец след оставката на Дан Кокс, Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“.

Типи Куори беше погребана до майка си в гробището на близката църква. Въз основа на показанията, дадени от Шон и Мишел за смъртта на Сам Куори, имуществото му беше предадено на Рут Ан Мейкън по силата на завещанието, което Шон беше открил в мазето, тъй като смъртта на Куори предшестваше нейната, макар и с малко.

Това означаваше, че като единствен жив наследник на Рут Ан Гейбриъл наследяваше имотите на Сам Куори. Шон се зае с правната страна на въпроса чрез адвокат от Алабама. Смятаха да продадат осемдесетте хектара на предприемач, който беше готов да плати достатъчно, за да може Гейбриъл да завърши колеж и да му остане значителна сума.

След като приключиха срещата с адвоката и представителите на предприемача, те се отправиха към наетата кола, но ги спря глас:

— Здравейте…

Обърнаха се и видяха мъж с кафява кожа, дълга до раменете бяла коса, широкопола сламена шапка и сбръчкано лице. Стоеше близо до мястото, където някога беше верандата на къщата.

— Здравей — отговори Шон.

Отидоха при него.

— Ти ли си Фред? — попита Мишел.

Фред кимна и пристъпи към тях.

— Аз съм Мишел, а това е партньорът ми Шон.

Ръкуваха се и се загледаха в мястото на някогашната къща.

— Познавахте ли Сам? — попита Фред.

— Малко. Предполагам, че и ти си го познавал?

— Беше добър човек. Носеше ми цигари и „Джим Бийм“. Ще ми липсва. Всички те ще ми липсват. Останах единствено аз, след като Гейбриъл вече не живее тук. При мен бяха дошли двама индианци, но си тръгнаха.

— Коасати ли? — попита Мишел.

— Да. Загубеното племе. Откъде знаеш за тях?

— Хрумна ми.

— Чух, че имотът се продава. Вие участвате ли в това? Видях, че се срещнахте с някакви хора.

— Така е. Гейбриъл обаче ни каза за теб, така че има условие да има място за теб и за фургона ти.

Фред се усмихна мрачно.

— Съмнявам се, че ще има някакво значение.

— Защо?

Фред се закашля.

— Докторът каза, че ми остават само още няколко месеца. Белите дробове.

— Съжалявам — каза Шон.

— Няма за какво. Аз съм стар. И бездруго трябва да умра. — Той сложи малката си длан върху ръкава на Мишел. — Искате ли да дойдете в караваната ми да пийнете бира? Близо е. А и в караваната ми никога не е влизала толкова красива млада жена.