Дейвид Балдачи - Шестият

— Според мен човекът има здравословни проблеми — поясни той.

Тя кимна и продължи напред. Токчетата й звучно почукваха по асфалта.

Шон заобиколи колата и почука на стъклото на водача. Вътре цареше пълен мрак, нарушаван единствено от мигането на червения бутон на таблото. На този фон беше в състояние да улови само неясен профил. Червено, тъмно. После пак червено и пак тъмно. Сякаш колата за миг се затопляше, а после изстиваше отново. Това правеше наблюдението още по-трудно. Най-вече към останалата част на купето. Той отново почука по стъклото.

— Сър? Добре ли сте?

После опита вратата. Не беше заключена. Тялото на мъжа се люшна наляво и увисна на предпазния колан. Шон го подхвана за рамото и го върна обратно. Мишел ускори крачка.

— Инфаркт? — попита тя.

Шон се взря в лицето на човека.

— Не — решително рече той.

— Откъде знаеш?

Той включи джиесема си и освети огнестрелната рана между очите на непознатия. Цялото купе беше оплискано с кръв и мозък.

— От упор — прошепна Мишел. — Кожата е обгоряла, има следи и от дулото. Мисля, че това не е работа на лос.

Шон мълчеше.

— Извади портфейла и потърси някакъв документ за самоличност — подкани го Мишел.

— Няма нужда.

— Защо?

— Защото го познавам — отвърна Шон.

— Какво?! Кой е той?

— Тед Бърджин. Някогашният ми професор, а в момента адвокат на Едгар Рой.

Пръв се появи представител на местната полиция в лицето на помощник-шериф на окръг Вашингтон в очукана, но добре поддържана патрулка с американски двигател V8 и снопче антени, стърчащи от багажника. Той слезе на банкета с ръка върху служебното си оръжие и закова подозрителен поглед в Шон и Мишел. После бавно се приближи. Те обясниха какво бяха заварили, той огледа тялото, промърмори едно „по дяволите“ и включи радиостанцията си, за да извика подкрепление.

Петнайсет минути по-късно зад тях спряха два автомобила на щатската полиция в Мейн. На страничните им врати пишеше „Оперативен екип Джей“. От тях слязоха щатските полицаи — млади, високи и стройни, с безупречни сини униформи, които изглеждаха сребристи на слабата светлина на луната. Първата им работа беше да оградят местопрестъплението с жълти ленти, а втората — да разпитат Мишел и Шон. Единият от униформените набираше отговорите им на лаптоп, който измъкна от колата си.

Когато Шон обясни кои са, защо са тук и им разкри, че убитият Тед Бърджин е бил официалният защитник на Едгар Рой, единият от щатските полицаи се отдалечи на няколко крачки и вдигна портативната радиостанция пред устата си. После зачакаха подкрепленията.

— Знаете ли кой е Едгар Рой, момчета? — попита Шон.

— Всички в района знаят кой е Едгар Рой — отговори единият от униформените.

— Как така? — учудено го погледна Мишел.

— ФБР ще дойдат тук по най-бързия начин — съобщи мъжът с радиостанцията.

— ФБР? — възкликна Шон.

— Рой е федерален затворник — кимна ченгето. — А ние имаме категорична заповед от Вашингтон да се свържем с тях, ако нещо се случи с него. И аз я изпълних. Всъщност докладвах на лейтенанта, който ще ги повика.

— Къде е най-близкото оперативно бюро на ФБР? — попита Мишел.

— В Бостън.

— Бостън? Но ние сме в Мейн!

— Федералните нямат оперативно бюро в Мейн. Всичко минава през Бостън, Масачузетс.

— Но Бостън е далече — рече Шон. — Нима трябва да висим тук, докато дойдат? И двамата сме доста уморени.

— Нашият лейтенант вече пътува насам — поясни полицаят. — Говорете с него.

Лейтенантът се появи двайсет минути по-късно, но не показа никакво благоразположение към тях.

— Ще стоите тук и ще чакате — отсече той, след което се отдалечи за кратък разговор с подчинените си и за оглед на местопрестъплението.

После пристигна и екипът на криминалистите, натоварен със съответното оборудване. Седнали на капака на форда, Шон и Мишел наблюдаваха действията им. Бърджин беше официално обявен за мъртъв от човек, който би трябвало да е съдебен лекар или патолог — Шон не си спомняше каква е системата, използвана в Мейн. От откъслечните фрази, които си разменяха криминалистите и полицаите, стана ясно, че куршумът е останал в главата на убития.

— Липсва изходна рана, липсва куршумът, който най-вероятно е изстрелян от малокалибрено оръжие — обобщи Мишел.

— Което не го прави по-малко смъртоносен — отвърна с гримаса Шон.

— Такъв е всеки изстрел от упор. Куршумът прониква в черепа, кинетичната му енергия превръща в каша меката мозъчна тъкан и споменатият орган престава да действа вследствие на масивния кръвоизлив. Всичко това става в рамките на няколко секунди. Следва бърза смърт.