Дейвид Балдачи - Шестият

Мишел погледна джипиеса.

— Преди Бангор ще напуснем магистралата и ще поемем на изток към крайбрежието.

— Между градовете Макиас и Истпорт, на самия бряг — кимна Шон. — До там се стига трудно, по гъста плетеница второстепенни пътища. Но така и трябва да бъде, защото маниакалните убийци не бива да имат никакви шансове за измъкване в случай на бягство.

— Имало ли е случаи на бягство от „Кътърс Рок“?

— Доколкото ми е известно, не. Но дори да е имало, бегълците са били изправени пред силно ограничен избор: или стотици квадратни километри пустош, или ледените води на залива Мейн. Което всъщност не е никакъв избор, защото местните хора никак не си поплюват. Дори маниакалните убийци не биха желали да им се изпречат на пътя.

— Значи довечера ще се срещнем с Бърджин, така ли?

— Да. В хотела, в който ще отседнем. — Шон погледна пак часовника си. — След около четирийсет минути. А утре в десет ще посетим Рой.

— Откъде казваш, че го познаваш?

— Беше ми професор по право в Университета на Вирджиния. Страхотен тип. Преди да започне да преподава, е имал частна практика. Няколко години след като завърших, отново се върна към нея. Адвокат по наказателни дела. Има кантора в Шарлотсвил.

— А как е стигнал до защитата на психопати като Едгар Рой?

— Предполагам, че се е специализирал в безнадеждните случаи. Но той е първокласен адвокат. Нямам представа какво го е свързало с Рой. Вероятно сам ще ни каже.

— Замислял ли си се защо Бърджин ангажира именно нас?

— Не съм, защото нямам ни най-малка представа. Звънна да ми каже, че поема случая „Рой“ и му трябват доверени хора за допълнително разследване, преди делото да влезе в съда.

— Какво разследване? От материалите по делото е ясно, че само чакат да му се върне умът, за да му повдигнат обвинение и да го екзекутират.

— Не твърдя, че разбирам хипотезата на Бърджин. Просто не пожела да я обсъждаме по телефона.

— Предполагам, че нещата скоро ще се изяснят — сви рамене Мишел.

След малко напуснаха магистралата и фордът пое на изток по бързо влошаващите се ветровити пътища. С приближаването към океана въздухът в купето започна да става солен.

— Много си падам по миризмата на риба — иронично подхвърли Мишел.

— Трябва да свикваш. Тук навсякъде мирише така.

На половин час от крайната им цел по абсолютно пустия, посребрен от лунните лъчи път насреща им внезапно се появи светлината на автомобилни фарове. Оказа се обаче, че не са на платното, а отстрани, на банкета. Мишел машинално намали скоростта, а Шон свали страничното стъкло.

— Аварийните са включени — констатира той. — Някой има проблем.

— Да спрем ли?

— Май се налага — кимна след известно колебание той. — Предполагам, че тук и джиесемите нямат обхват. — Измъкна главата си навън, за да вижда по-добре. — Прилича ми на буик. Съмнявам се, че някой ще използва точно буик, за да заложи капан на нищо неподозиращите пътници.

— Предполагам, че не отговаряме на определението „нищо неподозиращи пътници“ — възрази Мишел и докосна кобура си.

Фордът намали скоростта си и спря зад колата на банкета. Аварийните й светлини тревожно мигаха. Приличаха на потрепващи от вятъра свещички, захвърлени сред огромната пустош.

— Зад волана има човек — отбеляза Мишел, докато изключваше от скорост. — Май е сам в колата.

— Ако има и други, може би се страхуват от нас. Ще сляза да ги успокоя.

— А аз ще ти пазя гърба. Просто за всеки случай, ако някой се е сгушил на пода.

Шон измъкна дългите си крака навън и предпазливо се насочи към дясната предна врата. Обувките му заскърцаха по чакъла. От устата му излитаха малки облачета, които бързо се разтваряха в ледения въздух. Откъм гората долетя протяжен животински рев. Може би лос, рече си той. Не беше сигурен, защото „Анимал Планет“ не предлагаше мнение по въпроса. А и той нямаше желание да провери как точно реве един лос.

— Имате ли нужда от помощ? — подвикна той.

Никакъв отговор. Мигачите продължаваха ритмичната си дейност.

Шон сведе очи към джиесема в ръката си и установи, че има покритие.

— Повреда ли имате? Искате ли да повикаме пътна помощ?

Нищо.

Той протегна ръка и почука по страничното стъкло.

— Ало? Добре ли сте?

Успя да улови силуета на мъжа зад волана.

— Сър? Добре ли сте?

Човекът не помръдна.

Медицински случай, беше следващата му мисъл. Може би инфаркт. Луната се замъгли от морските изпарения. Вътрешността на купето тънеше в мрак. Зад гърба му се захлопна врата. Обърна се и видя Мишел, която се приближаваше с ръка на кобура. В очите й се четеше въпрос.