Дейвид Балдачи - Шестият

— Добре, иди да се срещнеш с Добкин — реши най-сетне той. — И бездруго не ни трябваш при обсъждането на юридическите въпроси. Къде ще се видите?

— В дома му. Той ми даде адреса.

— Добре. Но бъди готова за игра на високо ниво. През цялото време. Ясно?

— Аз владея само тази игра, Шон. Мислех, че това отдавна ти е известно.

Къщата на Ерик Добкин се оказа на близо километър извън обхвата на джипиеса и Мишел отново набра телефона му, за да получи допълнителни указания. В крайна сметка зави зад някакъв ъгъл и видя светлините й. На алеята пред нея беше паркиран последен модел пикап додж, до който се гушеше миниван крайслер с три детски столчета, монтирани на задната седалка.

„Охо, рече си тя. Обзалагам се, че в този дом не се спи много.“

Къщата беше изградена от борови трупи, с покрив от кедрово дърво и входна от врата от солиден бук. Градинката пред нея отдавна беше изгубила лятната си свежест.

Тя почука.

Някъде отвътре се разнесоха леки стъпки. Вероятно на съпругата. В главата й изплува разположението на стаите, за което можеше да съди по екстериора.

Антре, три спални около просторна дневна, кухня отзад. Без гараж. Което в Мейн си беше чиста лудост. Голяма и малка баня. Трупите на външните стени изглеждаха солидни, прилепени плътно една до друга.

Вратата се отвори. Жената беше дребна, с момченце в ръце. Добре оформеното й коремче свидетелстваше, че чака още едно, и то скоро.

— Аз съм Сали, а вие трябва да сте Мишел — приветливо рече тя, въпреки че в гласа й се долавяше лека умора. — Това е Адам, най-големият. Току-що навърши три. — Момченцето я гледаше втренчено и смучеше палеца си.

— Имате три, нали?

— Как разбрахте?

— От столчетата във вана.

— Наблюдателна сте. Ерик каза, че двамата с партньора ви сте добри в работата си. Да, имаме три момчета. — Ръката й леко потупа издутия корем. — И четвърто на път. Всяка година по едно.

— Не си губите времето — рече Мишел, влезе в антрето и дръпна ципа на якето си.

— Нещо за пиене? — попита Сали. — Ерик ей сега ще дойде. Довършва нещо в кабинета.

Мишел се огледа, преди да отговори. Кабинет? Значи беше пропуснала едно помещение при предварителните изчисления.

— Не, благодаря — отказа тя.

Сали изчезна. Минута по-късно се появи Добкин, облечен с дебели джинси, бяла памучна риза и скиорско яке без ръкави. Русата му коса беше леко сплъстена, вероятно от продължителното носене на шапката.

— Времето е доста хапливо — рече тя.

— Хапливо ли? — развеселено я погледна той.

— Е, може би по южняшки стандарти. Къщата ти е на края на света.

На лицето му изплува усмивка.

— Няма и осем километра до първия светофар. Трябва да видиш къде живеят някои други хора. Наистина на края на света.

— Сигурно си прав.

— Партньорът ти е зает, а?

— Опитва се да покрие всички бази. Благодаря ти за обаждането. Предполагам, че не ти е лесно.

— Ела да отидем отзад.

Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.

Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.

Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.

Погледът му се насочи към кръста й.

— Ново желязо, а?

Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.

— Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.

— Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.

— Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.

— Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.

— Значи все пак има някаква полза от убийците психопати.

— Предполагам, че не сте постигнали кой знае какво с този.

— Говорил си със специален агент Мърдок?

— Не. Една приятелка на жена ми работи в „Кътърс“.