Дейвид Балдачи - Шестият

Мърдок се обърна.

— Само след като ви вземем отпечатъци, ДНК проби и отливки от обувките — обяви той.

— За да ни изключите от заподозрените, надявам се — отвърна Шон.

— Предпочитам да следвам посоката на веществените доказателства — рече агентът.

— Те вече провериха оръжието ми — обади се Мишел. — Освен това ни направиха натривки.

— Няма значение! — отсече Мърдок.

— Ние бяхме наети от Бърджин, което означава, че нямаме причини да го убиваме — подхвърли Шон.

— Засега това са само ваши твърдения. Трябва да проверим дали наистина е така.

— Добре. А какво ще стане, след като приключим с манипулациите, за които споменахте?

— Ще тръгнете към мотела, в който имате резервация. Но няма да напускате района без мое разрешение.

— Това би било превишаване на правата — поклати глава Мишел. — Срещу нас няма повдигнати обвинения.

— Вие сте важни свидетели.

— Които не са видели нищо повече от онова, което виждате и вие — възрази Шон.

— Препоръчвам ви да не навлизате в подобен спор, защото ще го изгубите — процеди Мърдок. — Вярно, че Чък ви мисли за голяма работа, но аз винаги съм бил на мнение, че малко прибързва. Затова ви съветвам да изпълните разпорежданията ми.

— Дотук с професионалната колегиалност, а? — подхвърли с мрачна ирония Мишел.

— Това не е приятелска надпревара, а разследване на убийство. Дължа любезност единствено на убития ей там, в колата.

След тези думи Мърдок им обърна гръб и се отдалечи.

— Наистина изгубихме симпатиите му — повтори твърдението си Мишел.

— Не го обвинявам. Ние се оказахме на местопрестъплението. Той не ни познава, работи под много силно напрежение. И е прав. Работата му е да разкрие убиеца, а не да завързва приятелства.

— Дойде светкавично, сякаш на крила. Чак от Бостън. Пристигнаха толкова бързо, че почвам да си мисля за хеликоптер. Явно Едгар Рой е техен основен приоритет.

— Питам се защо.

След като двама от криминалистите им взеха съответните проби, двамата се насочиха обратно към колата.

— Моят човек призна, че именно той ви е дал сведенията за ФБР — каза лейтенантът, изравнил крачка с тях. — Благодаря, че го покрихте. Това би могло да сложи край на кариерата му.

— Няма проблем — отвърна Мишел. — Как ти е името?

— Ерик Добкин.

— По всичко личи, че ФБР отново се прави на страшилище, Ерик — подхвърли Шон. — А ние, останалите, трябва да си помагаме, за да се спасим.

— По какъв начин?

— Ако открием нещо, ще ви го предадем.

— Разумно ли е това? Те все пак са ФБР!

— Според мен е разумно. Поне докато не се докаже обратното.

— Но процесът е двустранен — добави Мишел. — Вие също трябва да ни помагате.

— Все пак става въпрос за федерално разследване, госпожо.

— Значи щатската полиция трябва да се оттегли с подвита опашка, така ли? Нима това е вашето мото?

— Не, госпожо! — възрази младежът. — Нашето мото е…

— Semper Aequus. „Винаги справедливи“ — изпревари го тя, замълча за миг, после добави: — Прочетох го някъде.

— Освен това „почтеност, честност, състрадание и достойнство“ — разпалено добави Добкин. — Това са нашите ценности. Не знам как е във Вашингтон, но ние тук държим на тях.

— Това е още една причина да работим заедно.

— Но върху какво? Вие сте били наети от човек, който вече е мъртъв.

— Следователно ще се постараем да открием убиеца му.

— Защо?

— Той беше мой приятел — приведе се към него Шон. — Не знам как е при вас, в Мейн, но там, където съм се родил, ние не изоставяме приятелите си само защото някой ги е убил.

— Разбирам, сър — направи крачка назад Добкин.

— В такъв случай със сигурност ще се видим отново — усмихна се Мишел, извади една от служебните визитки и му я подаде. — Тук са изписани всички номера, на които можеш да ни откриеш.

Мишел запали двигателя и натисна газта. Фордът потегли рязко.

Легнаха да спят.

В отделни стаи.

Собственичката мисис Бърк беше на седемдесет и три години и имаше доста старомодни представи за настаняването на гостите си. Държеше да зърне брачните им халки, преди да ги настани в обща стая.

Мишел спа дълбоко, а Шон изобщо не мигна. След два часа въртене в леглото той стана и надникна през прозореца, който гледаше на север, към градчето Истпорт, радващо се на привилегията да посреща слънчевите лъчи първо в цялата територия на Съединените щати. Взе душ и се облече. Един час по-късно се срещна на закуска с все още сънената Мишел.