Алън Фолсъм - Денят след утре

Искаше му се да добави: „Колко пъти да ви повтарям едно и също; не говорите ли помежду си?“

Би трябвало да изпитва страх и може би наистина се боеше, но все още беше прекалено възбуден, за да го осъзнава. Нищо че непознатият му се изплъзна — важното бе, че най-сетне го намери. Тук, в Париж! Навярно в момента седеше у дома си или в някоя кръчма, опипваше синините и се чудеше какво го е сполетяло.

— На каква тема беше докладът?

Озбърн затвори очи и бавно преброи до пет.

— Вече ви казах.

— Не сте го казал на мен.

— За нараняванията на предната кръстна връзка. Става дума за коляното.

Устата му бе пресъхнала и той помоли за чаша вода. Метро не го разбра, или се направи, че не разбира.

— На колко години сте?

— Знаете вече.

Метро го изгледа строго.

— На трийсет и осем.

— Женен?

— Не.

— Хомосексуалист?

— Разведен съм, инспекторе. Да имате нещо против?

— От колко време работите като хирург?

Озбърн не отговори. Метро повтори въпроса. Димът от цигарата му лениво се провлачваше към вентилатора на тавана.

— От шест години.

— Смятате ли се за особено добър хирург?

— Не разбирам защо ми задавате тия въпроси. Те нямат нищо общо с онова, за което ме арестувахте. Можете да се обадите в клиниката и оттам ще потвърдят всичко, което ви казах.

Озбърн се чувстваше изтощен и започваше да губи търпение. Но в същото време разбираше, че ако иска да се измъкне оттук, трябва да внимава какво говори.

— Слушайте — изрече той колкото можеше по-спокойно и почтително. — Оказах ви съдействие. Направих всичко, което поискахте. Дадох ви отпечатъци от пръстите, позволих да ме фотографирате, отговорих на всички въпроси. А сега моля да ме освободите или да ме свържете с американския консул.

— Вие сте извършил нападение над френски гражданин.

— Откъде знаете, че е френски гражданин? — запита Озбърн и веднага прехапа устни, но Метро не обърна внимание на думите му.

— Защо го направихте?

— Защо ли?

Озбърн го изгледа смаяно. Та имаше ли поне един ден от неговия живот, в който да не бе чувал отново и отново звука, с който касапският нож се вряза в корема на жертвата? А после ужасяващата въздишка на изненада. И ужаса в очите на баща му, докато се оглеждаше, сякаш искаше да запита: „Какво стана?“, макар че отлично го разбираше. И бавното подгъване на коленете, докато рухваше на тротоара. И страховития, пронизителен писък на някаква непозната жена. И протегнатата към детето ръка с една безмълвна молба: да я докосне, за да облекчи непосилния товар на страха. И погледът, който говореше без думи, че винаги ще го обича.

— Да. — Метро се приведе и смачка цигарата в пепелника върху масата. — Защо го направихте?

Озбърн се облегна назад и отново повтори лъжата. Внимаваше да не се отклони от предишните показания.

— Днес пристигнах на летище Шарл де Гол със самолета от Лондон. Онзи човек ме нападна в тоалетната и се опита да ми отнеме портфейла.

— Струвате ми се в добра форма. Едър ли беше човекът?

— Не особено. Просто искаше да ме ограби.

— Успя ли?

— Не. После избяга.

— Съобщихте ли за произшествието?

— Не.

— Защо?

— Не ми беше откраднал нищо, а и както виждате, не съм много добре с френския.

Метро запали нова цигара и хвърли клечката в пепелника.

— А после, съвършено случайно, го срещнахте в кафенето, където влязохте да си поръчате чаша вино?

— Да.

— Какво смятахте да направите? Да го задържите докато повикат полиция?

— Право да ви кажа, инспекторе, нямам представа какво щях да сторя. Просто така се случи. Избухнах. Загубих самообладание.

Докато Метро записваше нещо в папката, Озбърн се изправи и извърна глава. Какво можеше да му каже? Че човекът, когото преследваше, е убил баща му с нож на 12 април 1966 година в Бостън, Масачузетс, Съединени Американски Щати? Че е станало пред собствените му очи и че не е виждал повторно този човек допреди няколко часа? Че бостънските полицаи изслушаха с дълбоко съчувствие ужасяващия разказ на малкото момче, а после години наред търсиха дирята на убиеца, докато накрая признаха, че повече нищо не могат да сторят? О, да, всички техни действия бяха образцови. Проучване на местопрестъплението, технически анализи, аутопсия, разпити. Но момчето не бе виждало човека преди, а и майка му не се сещаше за никого с подобна външност. И тъй като нямаше никакви отпечатъци, а самото оръжие представляваше обикновен кухненски нож, полицаите трябваше да разчитат на единственото, с което разполагаха — свидетелствата на още двама очевидци. Кетрин Барнс, касиерка на средна възраст, и Лерой Грийн, пазач в Бостънската обществена библиотека. По време на нападението двамата бяха на тротоара и с незначителни разлики повтаряха показанията на детето. Но в крайна сметка полицията стигна дотам, където се намираше в началото. Доникъде. След време Кевин О’Нийл, нахаканият млад детектив, който водеше следствието от самото начало и се бе сприятелил с Пол, загина от куршума на престъпник, срещу когото бе свидетелствал в съда. Случаят „Джордж Озбърн“ се превърна в още едно неразгадано убийство, забутано между стотици други в централния полицейски архив. А днес, трийсет години по-късно, Кетрин Барнс отдавна бе прехвърлила осемдесетте и тихо гаснеше под грижите на един старчески дом в Мейн. Лерой Грийн беше мъртъв. Обективно погледнато, Пол Озбърн беше единственият оцелял свидетел. Дори и най-храбрият прокурор би сметнал за чисто безумие опитите да се осъди един човек само според свидетелството на сина на жертвата, който по онова време е бил десетгодишен и е зърнал заподозрения за някакви си две-три секунди. Истината бе, че убиецът чисто и просто щеше да мине между капките. И тази истина продължаваше да господства тук, в парижкия затвор, защото дори ако Озбърн успееше някак да убеди полицаите, че трябва да издирят и арестуват човека, дело все едно нямаше да има. Нито във Франция, нито в Америка, нито където и да било. Тогава защо да им казва истината? Това нямаше да помогне, а можеше да обърка много неща, ако по волята на съдбата Озбърн успееше да го срещне отново.