Внушителната сграда на булевард „Ню Маади“, цялата в тъмни стъкла и полирана стомана, разположена на обширно място в горния край на улица „Ахмед Камел“, беше сериозно охранявана. Ангълтън си беше уредил среща с директора — пробута му историята, че е отскоро във връзки с обществеността и мисли, че ведомството му трябва да направи повече за поддръжката на Агенцията за международно развитие на САЩ и прекрасната й работа, да направи рекламата по-действена и по-полезна. Ангълтън се усмихна — куп безсмислени менажерски дрънканици, обаче директорът се хвана: предложи му пълна обиколка на сградата, разказа му всичко, което би поискал да научи за организацията, за служителите й, за разнообразните програми, които бяха в ход.
Нищо от това не интересуваше дори и бегло Ангълтън. Той обаче изигра добре ролята си. Естествено, не би могъл да се появи в кабинета на директора и да започне: „Кажете ми всичко, което знаете за Моли Кирнан“. Кордата на рибата трябва да се поотпусне, преди да започнеш да навиваш макарата. И така, той се впусна в симулацията на интерес, въодушевяваше се от плановете по канализационна дейност и обменните програми за училищата и спечели доверието на директора, преди все така полека и фино да насочи разговора в посоката, която му беше нужна.
Кирнан стоеше в центъра на нещата, в това беше убеден. Флин Броуди, Алекс Ханън — и двамата бяха маловажни; Кирнан беше ключът към Пясъчния огън. Вече беше прегледал къщата й — една от първите му задачи, когато получи инструкциите си, — но там, както си знаеше, беше чисто. Тя беше достатъчно хитра, за да не оставя нещата току-така, достатъчно внимателна.
Не научи кой знае колко от директора, което, само по себе си, също беше показателно. Разговорът потвърди онова, към което сочеха всичките му останали проучвания — Моли Кирнан действаше много предпазливо. Беше една от най-дългосрочните служителки на Агенцията, пребиваваше в Кайро от края на 1986 г. и бе ръководила различни програми в Западната пустиня — клиника по семейно планиране в Карта, земеделско училище в Дакла, някакви научни проучвания на Гилф Кебир. Дори директорът не беше запознат с всички подробности.
— Откровено казано, Моли сама се грижи за нещата си — обясни той. — Представя доклада за полугодието и това е общо взето всичко. Ние просто я оставяме да си върши работата. Хм, защо да не ви покажа новата пречиствателна система в Асют, която финансираме? В кабинета си я имам във формат пауър пойнт.
— О, да, нека я видим — въодушевено възкликна Ангълтън.
Както можеше да се очаква, презентацията беше скучна и тъпа. За щастие не му се наложи да я изтърпи цялата, защото — както беше уговорено — по телефона позвъни един журналист, приятел на Ангълтън, и помоли директора за телефонно интервю. Ангълтън махна с ръка на извиненията му и каза, че ще използва случая да се поразходи, ако е възможно, и да усети духа на сградата. И се запъти направо към кабинета на Кирнан. Беше в дъното на един от коридорите на третия етаж, заключен, естествено, но той ловко го отвори с шперц, огледа го хубаво… не намери нищо, абсолютно нищо — и беше отново в кабинета на директора още преди интервюто да е завършило.
С това смисълът на посещението му се изчерпи. Нямаше нови улики, нови данни — едно голямо нищо. Всъщност той и не очакваше нещо повече, достатъчно беше, че се увери на място. Накрая, разбира се, щеше да я разгроми, както правеше винаги — нали затова му плащаха така добре за услугите му, — но нямаше да е лесно. Изглежда, Моли Кирнан и Пясъчният огън се очертаваха наистина голямо предизвикателство.
— Ето, вече слязохме всички — съобщиха последните две дами, когато вратите на асансьора се отвориха на двайсет и четвъртия етаж. — Беше ни много приятно да се запознаем с вас.
— Удоволствието беше изцяло мое — отвърна Ангълтън, като с известни усилия се завърна в настоящето. — Пожелавам ви да прекарате чудесно ваканцията си. И не забравяйте, не се увличайте прекалено в гьобеците.
Те отново изхихикаха и излязоха в коридора, асансьорът тихо продължи до двайсет и седмия етаж, Ангълтън слезе, тръгна по застлания с мокет коридор, по чиито стени бяха окачени акварели от XIX в, — камили, пирамиди и мъже с чалми: типична туристическа атракция, — и спря пред бяла дървена врата с месингова табелка. Стая 2704. Почука пет пъти — три бързи и два забавени удара, — постави магнитната си карта, отвори вратата и влезе.
Вътре беше пълно с техника — жици, кабели, магнетофони, сървъри, компютри, модеми. За да се побере всичко, нормалното хотелско обзавеждане беше набутано в единия ъгъл. Г-жа Малуф седеше на бюрото до стената и държеше с едната ръка слушалки до ухото си, а другата бе поставила върху потенциометъра на голям усилвател. Макар да беше пълничка и да наближаваше петдесетте, се бе издокарала в прекалено стегната черна рокля за коктейли и имаше прекалено много грим — всичко това заради прикритието й като нощна птица, макар че според Ангълтън нощта би трябвало да е прекалено тъмна, та тя да се стори на някого дори мъничко привлекателна. Г-жа Малуф му кимна кисело, пресегна се през бюрото, взе разпечатките на записите от деня и му ги подаде. Той ги взе и излезе на балкона. Пирамидите на Гиза се виждаха едва-едва в далечината като увиснали покрай града триъгълници. Но на него пък и не му трябваше да ги гледа. Вместо това се отпусна на стола до голямата сателитна чиния и започна да преглежда документите. Различни обаждания до Броуди и от него, повечето по университетски въпроси; няколко скучни съобщения от секретаря към домашния телефон на Кирнан, малко материал от останалите подслушвателни устройства, имейли — нищо особено интересно.
Читать дальше