Пол Зюсман - Скритият оазис

— Божичко — прошепна тя. — Мила Алекс…

Странно, но вниманието й привлякоха дребните неща и неясните подробности, а не трупът като цяло, като че ли ако възприемеше всичко, това би я натоварило прекалено, а ако разглеждаше останките като пъзел, би могла по-лесно да възприеме нещастието. Трагедията за това кого разглежда. Бенката на шията на сестра й, сърповидният белег от бодлива тел на лявата ръка, имаше го от малка, и още един, много по-малък, точно под свивката на левия лакът, колкото отпечатък от палец.

Малко по малко възприе вида на целия труп, успя да възстанови сестра си парченце по парченце, да си я възвърне. Накрая погледът й се спря върху лицето й.

Въпреки болката и изпитанията през последните няколко месеца изражението на Алекс беше изненадващо мирно и успокоено, очите бяха затворени като в мирен сън, ъгълчетата на устата бяха леко повдигнати, сякаш се канеше да се усмихне. Това не беше лицето на човек, умрял в болка и отчаяние.

Или поне това се мъчеше да си внуши Фрея. Помисли за погребението на родителите си, за ковчезите им в погребалния дом след автомобилната катастрофа. Спомни си, че и те имаха същото изражение. Може би така беше с всички трупове — смъртта възстановяваше нормалния им физически облик. А може би и тя му отдаваше прекалено голямо значение.

И все пак чувствата бяха по-силни от логиката й. По някакъв начин трябваше да си внуши, че самоубийството на сестра й не е толкова безнадеждно и неописуемо мрачно събитие. Че в последна сметка Алекс е открила нещо добро, към което да се обърне. Че по някакъв свой начин е починала щастлива. Точно в това имаше нужда да повярва Фрея. Алтернативата — че е умряла сама, в агония и отчаяние — беше прекалено ужасна дори да я допусне в съзнанието си. Сигурно имаше нещо повече. Някакъв проблясък на надежда.

Посегна и докосна бузата на сестра си — кожата беше студена и гладка като мрамор. Спомни си една случка от времето, когато беше на тринайсет. Тъкмо се беше върнала от продължителна обиколка из Маркам и попадна на Алекс и Грег — приятеля, който по-нататък щеше да й стане годеник. Лежаха прегърнати на една ливада. Ръката на Грег беше около кръста на Алекс, а устните й бяха извити в лека усмивка. Същото изражение имаше и сега, в смъртта. Грег и Алекс… Фрея се разхълца.

— Извинявай — изстена тя през сълзи. — Господи, толкова съжалявам… Съжалявам. Алекс… моля те…

Искаше й се да каже „прости ми“, но някак си не можа да го изрече. Затова само се наведе, целуна челото на сестра си и за миг долепи буза до главата й. После я зави с чаршафа и с бързи крачки излезе.

Кайро

Посолството на САЩ заема ограден и солидно охраняван комплекс до централния Площад на свободата, Майдан Тахрир. Прилича повече на строго охраняван затвор, отколкото на дипломатическа резиденция. Доминиращо място сред сградите заемат две постройки.

В Кайро 1, както я нарича персоналът, грозна сиво-кафява кула на петнайсет етажа в средата на комплекса, са настанени повечето основни служби: кабинетът на посланика, отделението за контакт с правителството, военното ведомство, разузнавателните отдели.

Кайро 2, само на крачка от кулата близнак, не изпъква толкова; фасадата е бледокремава, прозорците са тесни процепи, а отгоре стърчат сателитни чинии. Тук се намират повечето от поддържащите посолството служби — счетоводство, протокол, информация.

И тук, на третия етаж, беше кабинетът на Сай Ангълтън.

Седнал зад бюрото си, със заключена врата и спуснати щори, той постави игла в инсулиновата си писалка, повдигна ризата си и стисна шепа огъваща се плът. От стискането кожата побеля още повече.

Нещата се бяха подобрили от шейсетте години, когато още беше момче в Брантли, щата Алабама. Тогавашните спринцовки и ампули вече ги нямаше и сега се използуваше тънка като химикалка тръбичка. Но ако в техническо отношение някои неща се бяха развили, други си оставаха все същите. Като болен цял живот от диабет тип 1, Ангълтън трябваше задължително да се инжектира по четири пъти на ден (съучениците не спираха да му се подиграват заради редовното уединяване със спринцовката). Дори днес, след близо четиридесет години, той все още мразеше инжектирането.

Скръцна със зъби, затананика си някакъв шлагер и изкара няколко такта, преди да забие иглата в корема си. Почувства боцването, но неприятното усещане бързо отмина. Задържа устройството още малко, докато последният инсулин се изсипа в него, за да поддържа живота му, после с облекчена въздишка го прибра в калъфчето. Докато си закопчаваше ризата, отиде до прозореца и вдигна щорите. Слънцето огря кабинета.