Пол Зюсман - Скритият оазис

Изпи кафето, сипа си още, върна се при прозореца и се загледа към безразборно скупчените покриви. Повечето, както и улиците под тях, бяха осеяни с купчини смет, като че ли столичният град беше поставен в сандвич от тънки слоеве боклук. Опита се без успех да открие „Св. Симон Кожухаря“ и останалите коптски черкви, врязани в скалите над квартала Забалийн, после сведе поглед към улицата точно под себе си — стъклата от бутилката уиски лъщяха в праха и една котка любопитно ги душеше. Не беше сигурен дали да изпитва отвращение към себе си заради така рязкото си връщане към пиенето, или облекчение, че някак си бе успял да спре. По малко и от двете сигурно.

— Благодаря ти, Алекс — измърмори виновно. Знаеше, че ако не беше снимката й, щеше да продължи да пие, и сега също. — Как ли бих се оправил без тебе?

Погледа още малко през прозореца, а кафето продължаваше работата на студения душ — прочистваше и подреждаше ума му. Флин занесе чашата в кухнята, облече се и отиде в кабинета си в другия край на апартамента.

Където и да живееше — в Кеймбридж, в Лондон, в Багдад и тук, в Кайро — Флин винаги подреждаше работното си място по един и същ начин. Бюрото стоеше до самата врата, обърнато към стаята и прозореца. До него имаше полици за папки, а покрай стените — рафтове за книги, фотьойл, настолна лампа и преносим CD плеър в ъгъла, часовник на стената. Всичко беше наредено точно както баща му — също виден египтолог — подреждаше своето работно място, от саксиите на полиците за папки до килима на пода. Флин много пъти се беше питал как ли би изглеждало това сходство в очите на някой психоаналитик. Навярно по същия начин както и поетият бащин път в египтологията — някаква вътрешна нужда да подражава, да достави радост, да бъде обичан. Обичайните психологически глупости. Гледаше да не мисли за това. Баща му си беше отишъл преди много години, пък и Флин беше дотолкова свикнал с тази подредба на мебелите, че просто нямаше защо да мисли за тях. Какъвто и емоционален подтекст да се криеше в това.

Влезе в стаята и както винаги спря, за да погледне поставената в рамка скица на стената зад бюрото. Семплата графична рисунка изобразяваше монументален вход или портал — две кули с формата на трапец, а между тях, на половината от височината им, правоъгълна двукрила врата. Върху кулите беше изрисуван обелиск с кръст в средата, ограден от символа седжет, йероглифа за огън. Над вратата имаше образ — птица с малък клюн и щръкнала опашка. Под графиката пишеше: „Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му е резбована птица. Влез, тук ще откриеш големи богатства.“

Взря се в изображението и както винаги повтори надписа наум. После отиде до фотьойла, седна, изпружи крака и пусна CD-то. Потопи се в меланхоличните тонове на Шопеновото ноктюрно.

Изпълняваше този ритуал всяка сутрин и го правеше още от университета (явно и състудентът му Ки Филби го е правил): спокоен, съзерцателен половин час в началото на деня — а сега в средата му, — когато се излягаше удобно, изключваше се от света и се съсредоточаваше върху най-важните интелектуални въпроси на момента. Понякога проблемът можеше да е абстрактен — например как да се интерпретира митичната битка между боговете Хор и Сет, — друг път по-специфичен, като някой пункт от научна статия или превод на особено объркан текст.

Най-често обаче се замисляше върху някой от аспектите на загадката около Скрития оазис. През последните десет години това занимаваше най-много съзнанието му. И това беше въпросът, за който — в светлината на последните събития — се замисли и тази сутрин.

Проблемът беше сложен, невъзможно сложен, мислеше си понякога — объркан пъзел, от който повечето елементи, изглежда, липсваха, а онези, които ги имаше, не се подреждаха в каквато и да било известна конфигурация. Шепа текстове, повечето двусмислени или непълни; няколко образеца скално изкуство, отново обект на различни интерпретации; предметите от Зерзура и разбира се, папирусът Имти-Хентика. Твърде малко материал — общо взето, египтологичният еквивалент на опитите да се разгадае нацисткият код Енигма.

Затвори очи, остави музиката на Шопен да го обгърне и ума си да се рее и може би за десетхиляден път се върна към откъслечните данни, като че ли бродеше сред древни руини. Напразно си припомняше различните имена, давани на оазиса — Скрития оазис, Оазиса на птиците, Свещената долина, Долината на Бенбен, Оазиса в края на света, Оазиса на мечтите. Надяваше се, че докато ги повтаря, ще може да попадне на някоя пренебрегвана досега нишка. Беше сигурен, че Ирет нет Хепри, или Окото на Хепри, е нещо повече от метафоричен израз от типа, който древните египтяни толкова обичат, че указва нещо конкретно, нещо буквално. Но и да беше така, той още не знаеше какво е то… а и днес не се доближаваше до значението.