Пол Зюсман - Скритият оазис

След хотела проследи Броуди до жилището му и поговори с възрастния портиер. Той явно не харесваше англичанина и Ангълтън се възползва от случая, за да спечели доверието му. Пусна му малко пари, които щяха да улеснят нещата, когато се наложи да огледа апартамента на Броуди, а това щеше да стане скоро. Да, изключително полезна вечер. Парченце по парченце по парченце.

Отпи отново от колата и огледа останалите посетители в кафенето. Някои пушеха наргилета, други играеха на домино, бяха само мъже. Момчето отново мина покрай него и очите на Ангълтън отново го проследиха. В ума му лениво започнаха да прелитат сценарии за прегръдки, мокрота и пот. Усмихна се и тръсна глава, после подхвърли малко пари на масата и излезе. Макар да имаше свои нужди, нямаше никакво намерение да ги задоволява на подобно място. Може би като се върне в Щатите… засега щеше да разчита на собствената си ръка. Такива бяха правилата му: не пий водата, не яж храната и най-вече изобщо никакви момчета, колкото и да са изкусителни.

Фрея кацна на международното летище в Кайро в осем сутринта местно време. На изхода я чакаше Моли Кирнан, приятелка на Алекс, която й се бе обадила преди два дни да й съобщи за смъртта й.

Беше доста над петдесет, със сивееща руса коса, спортни обувки и златно кръстче на шията. Прегърна Фрея и й изказа съболезнованията си за загубата й. После я хвана под ръка и я поведе от международното летище към вътрешните линии. Алекс бе живяла в оазиса Дакла и там на другия ден щеше да е погребението й.

— Сигурна ли сте, че не искате да останете в Кайро и да заминете с мене утре? — попита Кирнан. — Имам легло за гости.

Фрея я увери, че оценява гостоприемството й, но настоя, че иска да тръгне веднага. Желанието й беше да види сестра си още веднъж преди погребението и да се сбогува с нея.

— Разбира се, миличка — съгласи се възрастната жена. — Захир ал-Сабри ще ви посрещне, той беше сътрудник на Алекс. Добър човек е, макар и малко начумерен. Той ще ви заведе първо в болницата, а после в къщата й. Но ако ви трябва нещо, каквото и да е…

И подаде на Фрея визитка:

Моли Кирнан,

регионален координатор,

Агенция на САЩ за международно развитие

На гърба беше записан номерът на мобилния й телефон.

На летището на вътрешни линии Фрея бе една от четиримата пътници. Кирнан показа някаква служебна карта, заговори на арабски и й разрешиха да я придружи и по-навътре. Зачакаха да обявят полета й без да си кажат кой знае какво. Едва когато пътниците тръгнаха към вратата, Фрея каза онова, което я ядеше, откакто разбра за смъртта на сестра си:

— Просто не мога да повярвам, че Алекс се е самоубила. Не мога. Тя изобщо не е такъв човек.

И да беше очаквала отговор, не го получи. Кирнан само я прегърна отново, погали я по косата и с едно последно „още веднъж моите съболезнования“ се извърна и си тръгна.

Самолетът излетя и Фрея се загледа разсеяно в пустинята отдолу — безкрайна шир от мръсножълт пясък, който се губеше сред омарата в далечината.

Тук-там повърхността се прекъсваше от отдавна пресъхнали пустинни потоци, но на повечето места си оставаше изцяло еднообразна. Безлюдна, пуста, изоставена — както се чувстваше и тя самата.

Свръхдоза морфин — с това се беше убила Алекс, Фрея не знаеше подробностите, а и не искаше да ги научи, беше прекалено болезнено. Алекс страдаше от множествена склероза, особено неприятна разновидност, и вече бе загубила движението на двата си крака, едната ръка, както и част от зрението си — господи, беше толкова жестоко.

— Вече не го издържаше — каза Моли Кирнан, когато се обади да й съобщи. — Не можеше да продължава така. Реши да действа, докато още е в състояние.

Това не приличаше на Алекс, каквато я познаваше Фрея. Тя не би се отказала така, без бой. И все пак Фрея се опираше единствено на спомените си — Алекс от детството им с тетрадките и колекцията от камъни, със стария военен компас от битката при Иво Джима. Алекс, която я притискаше до себе си на погребението на родителите им, която бе зарязала кариерата си, за да се грижи за нея, да я обича и да я издържа. Една Алекс от миналото. Една загубена Алекс. Бяха изминали седем години, откакто разговаряха за последен път, и кой знае колко се беше променила сестра й през това време.

Наистина, беше й писала писма — всеки месец, абсолютно редовно, дванайсет писма за всяка година, всичките с интересния й почерк, едновременно шантави и подредени. В написаното обаче никога нямаше нищо лично. Като че ли събитията от последния им ден в Маркам някак си бяха затръшнали вратата към всичко по-лично между двете. Дакла, пустинята, работата й по движението на дюните и геоморфологията на платото Гилф Кебир (каквото и да беше това) — това бяха темите, за които пишеше Алекс. Повърхностни и външни неща, които никога не се задълбочаваха. Единствено последното писмо, което Фрея получи само няколко дни преди съобщението за смъртта на сестра си, беше станало отново открито и допускаше Фрея в живота й. То обаче беше твърде закъсняло.